Стив Бери - Венецианското предателство

— Всичко е готово — обади се Рафаел.

Костенурката продължи работата си, напълно безразлична към скорошното си унищожение. Машина, нищо повече. Без чувства, без угризения на съвестта. Качествата, които Ирина Зовастина очакваше от него.

Рафаел бутна входната врата, но тя не помръдна. Направи втори опит, този път с рамо. Нищо.

Виктор се приближи и залепи длан за дървото. Двойната врата беше залостена отвън. В гърдите му се надигна бясна ярост. Засили се и блъсна вратата с всичка сила, но успя само да си натърти рамото. Дебелите талпи, свързани с железни скоби, изобщо не помръднаха.

Още при предварителния оглед беше забелязал решетките на прозорците. Не им бе обърнал внимание, тъй като планираха да проникнат и да се оттеглят през главния вход. Но сега решетките изведнъж придобиха жизненоважно значение.

Обърна се към Рафаел. Не можа да види лицето му в мрака, но отлично знаеше какво мисли. Бяха попаднали в капан.

Вторник, 21 април, Самарканд, 1:40 ч.

Винченти внимателно се спусна по стълбичката на частния самолет. Полетът от Венеция до Централноазиатската федерация бе продължил почти шест часа, но той вече беше свикнал да използва рационално времето — да почива и да се наслаждава на лукса в кабината.

Питър О’Конър го последва в топлата нощ.

— Обичам Венеция, но дъждовете и влагата изобщо няма да ми липсват, когато най-сетне дойда да живея тук — промърмори той.

Винченти се насочи към колата, която ги чакаше на пистата. Беше му приятно да се раздвижи след продължителния полет. Шофьорът изскочи навън и му отвори задната врата. О’Конър седна отпред. Купето беше разделено от плексигласова преграда. На седалката до него се беше отпуснал мургав мъж с черна коса и дяволити очи, които сякаш откриваха смешното и в най-сериозните житейски ситуации. Квадратната му челюст беше покрита с гъста четина, а младежкото му лице изглеждаше свежо въпреки късния час.

Камил Каримович Ревин беше министър на външните работи на Централноазиатската федерация. Едва четирийсетгодишен и без почти никакъв международен опит, той беше възприеман като покорния слуга на Зовастина, изпълняващ всичките й желания. Но преди няколко години Винченти бе забелязал и нещо друго.

— Добре дошъл — поздрави го Камил. — Отдавна не сме се виждали.

— Много работа, приятелю. Лигата поглъща голяма част от времето ми.

— Аз често контактувам с вашите членове. Мнозина от тях се оглеждат за терени за строеж.

Едно от споразуменията със Зовастина предвиждаше преместването на членовете на Лигата на територията на Федерацията. Това беше изгодно и за двете страни. Новата бизнес утопия щеше да ги отърве от тежките данъци, а вливането на техните капитали в икономиката на страната под формата на стоки, услуги и преки инвестиции щеше да компенсира Федерацията за всякакви такси и данъци. И нещо още по-добро — в страната щеше да се установи една висша класа, освободена напълно от ограниченията, които западните демокрации обичат да налагат на своите най-богати граждани. По дълбокото убеждение на Винченти там малцинството на богатите плаща несправедливо за поддържането на стандарта на мнозинството.

Членовете на Лигата бяха поощрявани да купуват големи парцели земя, която благодарение на съветското управление беше почти изцяло държавна собственост. Винченти участваше активно в този процес, оглавил специалната комисия за преговори с правителството на Зовастина по въпроса. Той вече беше закупил един терен от около осемдесет хектара в подножието на планините на някогашния Източен Таджикистан.

— Колко души сключиха сделки? — попита той.

— Досега сто и десет. С различни предпочитания относно местоположението, но терените в околностите на Самарканд си остават най-търсените.

— В близост до властта. Не след дълго Самарканд и Ташкент ще се превърнат в световни финансови центрове.

Колата напусна летището и пое по пътя към центъра на града, отстоящ на четири километра. Беше взето решение за строителството на ново летище, а трима от членовете на Лигата вече бяха изготвили архитектурните планове за един наистина модерен комплекс.

— Защо си тук? — попита Камил. — При последния ни разговор мистър О’Конър не беше особено ентусиазиран.

— Оценяваме високо информацията за пътуването на Зовастина. Знаеш ли защо отива във Венеция?

— Не. Каза само, че скоро ще се върне.

— Значи никой няма представа какво ще прави във Венеция, така ли?