Стив Бери - Венецианското предателство

За пореден път си напомни защо е тук: за да върне услуга. Касиопея Вит я беше помолила да се свърже с Дир. Не можеше да й откаже, тъй като й дължеше най-малко една услуга. Според проверката, която направи, преди да тръгне насам, Дир, холандец по произход, бе получил образованието си в Германия и в момента работеше като химик в местна фирма за пластмасови изделия. Хобито му беше нумизматиката. Притежаваше доста добра колекция от монети, една от които беше привлякла вниманието на приятелката й мюсюлманка.

Холандецът стоеше сам пред висока до гърдите му масичка, пиеше тъмна бира и похапваше пържена риба. В пепелника димеше ръчно свита цигара, зеленикавият дим от която определено не беше от тютюн.

— Казвам се Стефани Нел — представи се на английски тя. — Аз ви се обадих.

— Казахте, че искате да купите.

Липсата на любезност означаваше само едно: „Казвай какво искаш, плащай и аз изчезвам“. Следващото, което забеляза Стефани, бяха изцъклените, сякаш стъклени очи. В това нямаше нищо чудно, защото и на нея започваше да й се вие свят.

— Както споменах по телефона, интересувам се от слонския медальон.

— Защо? — попита русокосият, след като отпи голяма глътка бира. — Той няма особена стойност, а аз мога да ви предложа много по-ценни монети.

— Сигурна съм, че е така, но аз искам медальона. Вие казахте, че се продава.

— Казах, че зависи от цената, която ще предложите.

— Може ли да го видя?

Клаус бръкна в джоба си. Тя пое прозрачното пликче и насочи поглед към монетата вътре. От едната й страна имаше воин на слон, който сякаш предизвикваше конника на другата. Беше голяма колкото петдесет цента и доста изтъркана.

— Не разбирате нищо, нали? — подхвърли Клаус.

— Правя услуга на друг човек — реши да бъде откровена тя.

— Искам шест хиляди евро.

Касиопея беше казала да плати колкото й поискат. Цената не беше от значение. Но сега, заковала очи в изтъркания къс метал, Стефани се запита защо толкова невзрачно нещо струва толкова скъпо.

— Съществуват само осем монети като тази — сякаш отгатна мислите й Клаус. — Шест хиляди евро е много добра цена.

— Само осем? — вдигна вежди тя. — Тогава защо я продавате?

Той вдигна с пръсти горящия фас, смукна и бавно изпусна гъст облак дим.

— Защото ми трябват пари.

Насълзените му очи отново придобиха стъкленото си изражение и се сведоха към бирата.

— Толкова ли сте зле?

— А на вас какво ви пука?

В същия миг от двете страни на Клаус се изправиха двама мъже. Единият рус, другият мургав. В чертите им се долавяше странна арабско-азиатска смесица. Навън дъждът продължаваше да плющи с пълна сила, но палтата им бяха сухи. Русият изви ръката на Клаус и опря нож в корема му. Мургавият преметна ръка през раменете й във фалшива прегръдка, а острието на ножа му я боцна между ребрата.

— Медальонът! — изръмжа русият и кимна. — Сложи го на масата.

Стефани се подчини, без да протестира. Мургавият прибра монетата в джоба си.

— Сега ние ще си тръгнем, а вие оставате — рече той, облъхвайки я с дъх на бира.

Тя нямаше никакво намерение да ги предизвиква. Беше от хората, които проявяват респект към насоченото оръжие. Двамата спокойно напуснаха кафето.

— Свиха ми монетата! — изхленчи Клаус. — Тръгвам след тях!

Тя не разбра дали това е обикновена глупост, или този тип просто се беше надрусал.

— А какво ще кажеш, ако аз се заема с тази работа?

Той сепнато я погледна, в очите му се появи подозрение.

— Уверявам те, че дойдох подготвена — съобщи му с равен глас Стефани.

Копенхаген, 19:45 ч.

Малоун довършваше вечерята си в кафе „Норден“ — заведение на два етажа, с изглед към сърцето на Хьобро Плац. Времето се беше развалило, хладният априлски дъжд обливаше плочите на пустия градски площад. Но на него му харесваше. Беше се настанил удобно до отворения прозорец на втория етаж и се наслаждаваше на дъжда.

— Благодаря ти за помощта днес — подхвърли през масата Торвалдсен.

— Защото почти ни взривиха, и то на два пъти? — вдигна вежди Малоун. — Стига, нали за това са приятелите?

Довърши гъстата доматена супа, която беше специалитет на заведението и беше изключително вкусна. Имаше куп въпроси, но беше сигурен, че отговорите на Торвалдсен щяха да идват мъчително, на час по лъжичка.

— В къщата Касиопея спомена, че знаете къде се намират тленните останки на Александър Велики. Как е възможно?

— Научихме доста неща по въпроса.

— От приятеля на Касиопея в самаркандския музей?