Стив Бери - Венецианското предателство

— Вашите планове не ме интересуват.

— Моето име е Ирина, на гръцки Ирини. В превод означава „мир“. Ние се стремим именно към мира.

— И ще го постигнете, като убивате затворници?

Тази жена не се интересуваше от предопределенията на съдбата. За разлика от Зовастина, която им се подчиняваше изцяло. До този момент бе успяла да създаде нов политически ред, точно като Александър. В главата й отново прозвучаха думите на Сергей: Ирина, винаги трябва да помниш какво е казал Ариан на Александър — че е съперник на самия себе си. Едва през последните няколко години тя започна да схваща какво е имал предвид любимият учител. Очите й се заковаха в лицето на жената, която беше съсипала живота си за няколко хиляди рубли.

— Чувала ли си за Менандър?

— Не съм.

— Древногръцки драматург, живял през четвърти век преди Христа. Писал е комедии.

— Аз предпочитам трагедиите.

Това пораженство започна да й дотяга. Явно не всеки може да бъде променен. Жената срещу нея нямаше нищо общо с полковника, който няколко часа по-рано беше съзрял възможностите, които му се предлагаха, и с желание ги бе приел. Хора като Енвер щяха да бъдат полезни още години наред, но нещастницата пред нея беше олицетворение на провала.

— Запомнила съм една истина, написана от Менандър — промълви Зовастина. — Ако искаш да живееш цял живот без болка, трябва да си или бог, или труп.

Наведе се напред и разкопча предпазния колан на затворничката. Бодигардът рязко дръпна страничната врата. Жената неволно потръпна от ледения вятър и грохота на двигателите.

— Аз съм бог, а ти си труп — процеди Зовастина.

Бодигардът свали шлемофона от главата на жената, която усети какво ще се случи и започна да се съпротивлява. Но той с лекота я изхвърли навън. Наведена напред, Зовастина гледаше как тялото се превърта в кристалночистия въздух и изчезва надолу към непристъпните планински върхове. Вратата шумно се затръшна и хеликоптерът продължи полета си на запад към Самарканд. За пръв път от началото на деня тя изпита удовлетворение. Нещата отново се върнаха по местата си.

Амстердам, Холандия, 19:30 ч.

Стефани Нел се измъкна от таксито и побърза да нахлупи качулката на главата си. Априлският дъжд се беше превърнал в истински порой, водата се стичаше между едрите павета на уличната настилка, устремена към градските канали. Причина за това бедствие беше неотдавнашната буря в Северно море. Облаците в индиговосиньо бяха затиснали града, гъстите водни струи се виждаха съвсем ясно на светлината на уличните лампи.

Стефани тръгна по тротоара, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Не след дълго прекоси мост за пешеходци и навлезе в „Рембрандплайн“. Веднага й направи впечатление, че лошото време изобщо не беше намалило навалицата пред витрините за пийпшоу, гей баровете и заведенията със стриптийз.

Навлизайки по-дълбоко в района на червените фенери, тя мина покрай дългата редица публични домове с ярко осветени витрини, зад които момичетата обещаваха пълна наслада със своите колани и кожени камшици. На една от тях азиатка, облечена в характерните плътно прилепнали дрехи, лениво прелистваше някакво списание, преметнала крак върху крак на тапициран стол.

Бяха й казали, че вечерните посещения в района са по-малко опасни от сутрешните и ранните следобедни, когато там се появяваха отчаяни наркомани и сводници, готови на всичко, за да изкарат някакви пари. Едновременно с това я предупредиха да не се доближава до северния край, в близост до „Нювемаркт“, където е опасно по всяко време на денонощието. Прекосила невидимата граница, Стефани предпазливо навлезе в забранената зона. Озъртайки се във всички посоки, тя се отправи към кафето в далечния край на улицата.

Заведението се казваше „Ян Хойвал“ и заемаше партерния етаж на триетажен склад. Едно от така наречените „кафяви“ кафета, каквито имаше стотици на „Рембрандплайн“. Тя бутна вратата и веднага усети миризмата на горящ канабис. Никъде в заведението не се виждаше често срещаната по тези места табела „БЕЗ ДРОГА, МОЛЯ!“.

Заведението беше претъпкано с посетители, задушният въздух тежеше от халюциногенната мъгла, воняща на горящо мокро въже. А от комбинацията с миризмата на пържена риба и печени кестени очите й се насълзиха. Отметна качулката и изтръска дъждовната вода на вече мокрите плочки във фоайето.

После видя Клаус Дир. Малко над трийсет, русокос, с бледо обветрено лице — точно според описанието.