Стив Бери - Венецианското предателство

— Кога ще го получа?

— Още днес. Всъщност затова те повиках.

Зовастина не обичаше да транспортира вируси, но единствено тя знаеше точното местоположение на лабораторията. Сделката беше сключена с Винченти на лична основа. Не можеше да се довери на никого за резултатите от нея. Освен това китайците никога нямаше да спрат личния й хеликоптер.

— Добре, приготви вируса — кимна тя.

— Вече е замразен и опакован.

— А какво ще правиш с нея? — попита Зовастина и посочи екрана.

— Ще я заразим отново — сви рамене Линдзи. — До утре ще е мъртва.

Нервите й все още бяха опънати. Стъпкването на убиеца беше свалило част от напрежението, но въпросите около заговора за отстраняването й оставаха. Откъде знаеше Винченти? Той ли бе поръчителят? Трудно беше да се каже. Но я бяха хванали неподготвена. Винченти се оказа на крачка пред нея — нещо, което никак не й харесваше.

Както не харесваше и Линдзи.

— Приготви и нея за път! — отсече тя и махна с ръка към монитора. — Веднага!

— Мислиш ли, че е разумно?

— Това е моя грижа!

— Искаш да се позабавляваш ли? — ухили се той.

— А ти искаш ли да присъстваш?

— Не, благодаря. Предпочитам да си остана тук, отвъд границата.

— На твое място и аз щях да сторя същото — каза Зовастина и се изправи.

Дания

Малоун продължаваше да стиска пистолета, докато Торвалдсен приключваше сделката с Виктор.

— Утре можем да направим размяната тук — предложи по-възрастният мъж.

— Не приличате на човек, който има нужда от пари — каза Виктор.

— Практически е точно обратното: искам да спечеля колкото се може повече.

Малоун с мъка скри усмивката си. Датският му приятел раздаваше милиони евро за благотворителност по всички краища на света. Самият той често се питаше дали не беше попаднал в тази категория още преди две години, когато Торвалдсен пропътува цялото разстояние до Атланта, за да му предложи нов живот в Копенхаген. Той бе приел без колебание и нито за миг не съжали.

— Любопитен съм по отношение на фалшификацията — рече Виктор. — Толкова е добра, че не мога да не попитам кой е майсторът.

— Талантлив човек, който се гордее с работата си.

— Предайте му моите комплименти.

— Част от вашите евро ще отидат именно при него — кимна Торвалдсен, замълча за момент и го погледна в очите. — И аз имам един въпрос: ще се опитате ли да придобиете и двата последни медальона, останали в Европа?

— А вие как мислите?

— А също и третия, който се намира в Самарканд?

Виктор не отговори, но несъмнено прие посланието на Торвалдсен: Отлично знам с какво се занимаваш.

— Ще се чуем утре — каза той и се приготви да си тръгне.

— Очаквам с нетърпение вашето обаждане — отговори Торвалдсен, без да става от мястото си.

Вратата се захлопна.

— Не разполагаме с много време, Котън — раздвижи се Торвалдсен и в ръката му се появи книжно пликче. — Пъхни тук кутийката с медальона, но пипай внимателно.

— Отпечатъци, а? — моментално се досети Малоун. — Ето защо му даде монетата.

— Нали видя, че не докосна нищо? Но все пак трябваше да пипне медальона с голи ръце, за да осъществи подмяната.

Малоун използва дулото на пистолета, за да пъхне внимателно пластмасовата кутийка в пликчето. После нави горната му част така, че да остане вътре малко въздух. Процедурата му беше известна отдавна. За разлика от това, което показваха по телевизията, не пластмасата, а хартията най-добре съхраняваше отпечатъци.

— Хайде — надигна се Торвалдсен и погледна как приятелят му прекосява стаята. — Трябва да побързаме.

— Но къде отиваш? — учудено попита Малоун, видял го да се насочва към задната част на къщата.

— Навън.

Измъкнаха се през кухненската врата, от която се излизаше на веранда с изглед към морето. На петдесетина метра по-нататък се виждаше тесен пристан, вкопан между скалите. Към него беше привързана моторница. Утринното небе беше потъмняло от ниско надвиснали оловносиви облаци. Студен северен вятър къдреше вълните в залива.

— Тръгваме ли? — подвикна Малоун, видял как приятелят му се насочва към пристана.

Датчанинът продължи напред с изненадваща бързина за човек, който страда от изкривяване на гръбнака.

— Ами Касиопея?

— В момента тя има проблеми — отвърна Торвалдсен. — Но именно те ни дават шанс да се измъкнем.

Касиопея видя как мъжът напуска къщата, качва се в наетата кола и потегля по пътя, който водеше към магистралата. Включи миниатюрния монитор с течни кристали, свързан чрез радиопредавател с двете видеокамери, които беше монтирала миналата седмица — едната на входа на магистралата, а другата във високите клони на дърво, на петдесетина метра от къщата. Колата се появи на малкия екран и спря. От гората изскочи мъжът, който беше срязал гумите. Шофьорът отвори вратата и слезе. Двамата бързо се насочиха обратно към къщата.