Стив Бери - Венецианското предателство

— Напротив, точно такъв съм. Действително притежавам музей и искам да ми бъдат платени пораженията в него. Това е причината за високата цена.

След тези думи Торвалдсен извади от джоба си кутийка от прозрачна пластмаса и я подхвърли на госта си. Той я улови с две ръце, извади медальона и го претегли върху дланта си. Беше с размер на 50-центова монета, оловносив, с гравирани символи от двете страни. В ръцете на Виктор се появи малка бижутерска лупа.

— Експерт ли си? — попита Малоун.

— Имам достатъчно познания.

— Микроскопичните надписи са на мястото си — подметна Торвалдсен. — Гръцките букви ZH. Зета и ета. Не е ли смайващо, че древните майстори са разполагали с толкова фина техника за гравиране?

Виктор продължаваше да оглежда монетата.

— Доволен ли си? — попита Малоун.

Дори без микроскоп и везни личеше, че медальонът е истински. На практика той беше най-запазеният екземпляр, който беше попадал в ръцете му. Дойде без оръжие нарочно, за да си мислят, че владеят положението. Тук не беше нужна сила, а хитрост и финес. Тревожеше го единствено отсъствието на жената. Вдигна глава и стисна лупата в шепата си.

— Трябва ми по-силна светлина. Може ли да го разгледам до прозореца?

— Разбира се — кимна по-възрастният мъж.

— Как се казвате?

— Да речем, Птолемей.

— Такива е имало много — ухили се Виктор. — Кой от всичките?

— Първият. Най-дръзкият пълководец на Александър. След смъртта му си поискал Египет. Умен мъж. Наследниците му са го владеели в продължение на столетия.

— Но в крайна сметка били разбити от римляните — поклати глава Виктор.

— Също като моя музей — кимна Торвалдсен. — Нищо не е вечно.

Виктор пристъпи към прашния перваз. Мъжът с пистолета пазеше на вратата. Един миг щеше да бъде достатъчен. Застана в светлия правоъгълник, обърна се с гръб към тях и направи своя ход.

Касиопея видя младежа, който се появи от горичката зад къщата. Беше слаб и жилав, с гъвкава походка, която й беше позната. Лицето му не й говореше нищо, но тя беше сигурна, че е един от крадците, които подпалиха музея.

Младежът бързо се насочи към колата на Торвалдсен. Придвижваше се предпазливо, но не беше особено внимателен. Като човек, който знае, че разполага с няколко хода напред. Тя остана напълно неподвижна, докато гледаше как младежът последователно забива ножа си в задните гуми на колата, а после спокойно се оттегля.

Малоун успя да забележи подмяната. Виктор беше прехвърлил лупата в дясната си ръка, докато медальонът остана в лявата. Но когато лупата отново се вдигна пред очите му и изследването беше възобновено, медальонът вече беше в дясната му ръка, а палецът и показалецът на лявата ловко се увиха около монетата. Не беше зле. Особено в комбинация с придвижването към прозореца и търсенето на най-добрата светлина. Перфектна маневра за отвличане на вниманието.

Малоун извърна очи към Торвалдсен, който леко кимна. И той беше забелязал манипулацията. Вдигнал монетата на светлината, Виктор внимателно я оглеждаше с лупата. Торвалдсен леко поклати глава, което означаваше „ще го пропуснем“.

— Доволен ли си? — отново попита Малоун.

Виктор прехвърли лупата в лявата си ръка и я пусна в джоба си заедно с истинския медальон. После вдигна монетата в ръката си — най-вероятно копието от музея.

— Истинска е — обяви той.

— Струва ли петдесет хиляди евро? — попита Торвалдсен.

— Да — кимна Виктор. — Кажете къде да ви преведа парите.

— Утре пак ще се обадите на номера, изписан върху онази монета. Ние ще уредим останалото.

— Остави я обратно в кутийката — обади се Малоун.

Виктор се насочи към масата.

— Вие двамата играете странна игра — промърмори той.

— Не е игра — отвърна Торвалдсен.

— Петдесет хиляди евро?

— Както вече споменах, вие унищожихте музея ми.

Малоун забеляза увереността в напрегнатия поглед на Виктор. Този човек беше започнал играта, без да познава противника си, а това винаги беше опасно.

Но се оказа, че Малоун бе допуснал доста по-сериозна грешка, убеждавайки себе си, че само двамата му приятели знаеха за какво става въпрос.

Провинция Синдзян, Китай, 15:00 ч.

Зовастина гледаше през прозорчето как хеликоптерът напуска въздушното пространство на Федерацията и навлиза в западната част на Китай. Някога този район беше плътно запечатаната задна врата на Съветския съюз, охранявана от огромна армия. Днес границата беше отворена за свободно преминаване и търговия. Китай беше сред първите държави, които официално признаха Федерацията, и двете страни подписаха договор за сътрудничество.