Стив Бери - Венецианското предателство

— Заради теб отложих закуската си — промърмори той и махна на единия от мъжете, който бързо събра играчките й.

Винченти пристъпи към прозореца и погледна надолу към все още пустия площад. Предстоящото решение имаше всички шансове да определи бъдещето му. Започваше опасна двойна игра, която нямаше да се хареса нито на Венецианската лига, нито на Ирина Зовастина, а още по-малко на американците. Дълго време беше планирал този смел ход.

„Мекушавите не заслужават нищо“, неколкократно бе повтарял баща му.

Без да отделя очи от площада, той вдигна дясната си ръка и завъртя китката си. Острото изщракване зад гърба му беше доказателство, че вратът на жената бе счупен бързо и ловко. За него убийството нямаше никакво значение. Но да гледа как се извършва то беше нещо различно.

Хората му си знаеха работата.

Пред входа се появи кола, която щеше да пренесе тялото до другия край на града. Там се намираше ковчегът от предишната вечер, в който имаше достатъчно място за още един труп.

Дания

Малоун огледа изпитателно мъжа, който току-що пристигна с ауди с ярък стикер на компания за коли под наем, залепен на предното стъкло. Беше нисък и широкоплещест, с разрошена коса и внушителните мускули на човек, свикнал на тежка физическа работа. Беше около четирийсет, с широк славянски нос и дълбоко хлътнали очи.

Спря на първото стъпало и разпери ръце.

— Не съм въоръжен, но можете да проверите.

— Приятно е да работиш с професионалисти — отвърна Малоун, но пистолетът му остана насочен към посетителя.

— Ти си онзи от музея.

— А ти си този, който ме пусна вътре.

— Не бях аз, но стана с мое съгласие.

— Доста си откровен за човек, към когото е насочен пистолет.

— Пистолетите изобщо не ме притесняват.

Веднага пролича, че изявлението отговаря на истината.

— Не виждам никакви пари.

— А аз не виждам никакви медальони.

Малоун се дръпна крачка встрани и го пропусна да влезе.

— Имаш ли си име?

Гостът се спря на прага и заби тежък поглед в лицето му.

— Казвам се Виктор.

Скрита зад близките дървета, Касиопея видя как Малоун и непознатият влизат в къщата. Въпросът дали човекът бе дошъл сам не беше от значение. Драмата трябваше да се изиграе докрай.

Надяваше се, че двамата с Торвалдсен бяха преценили правилно и Малоун щеше да бъде в безопасност.

Малоун се дръпна встрани, предоставяйки инициативата на Торвалдсен. Но очите му не пропускаха нищо. Дванайсет години стаж като агент на правителството го бяха научили да се концентрира върху непосредствените действия, защото неведнъж му се беше налагало да се изправя с голи ръце срещу непознат противник, разчитайки единствено на съобразителността си.

— Крадете медальони от всички части на континента — тежко започна Торвалдсен. — Защо? Те нямат особено висока стойност.

— Не съм сигурен — поклати глава Виктор. — Вие искате петдесет хиляди евро за вашия, което е пет пъти повече от реалната му стойност.

— В такъв случай много странно е, че имате желание да го купите. Това означава, че не се занимавате с колекционерство. За кого работите?

— За себе си.

— Ценя чувството ви за хумор — скъпернически се усмихна Торвалдсен. — Освен това усещам едва доловим източноевропейски акцент във вашия английски. Бивша Югославия? Може би Хърватия?

Виктор замълча, а Малоун отбеляза, че той не беше докоснал нищо в къщата.

— Не вярвам, че ще отговорите на този въпрос — кимна Торвалдсен. — Как предпочитате да направим сделката?

— Искам да разгледам медальона. Ако остана доволен, парите ще ви бъдат предадени утре. Днес е неделя и банките са затворени.

— Зависи от банката — обади се Малоун.

— Моята не работи — отсече Виктор, а от погледа му пролича, че няма да предложи нищо повече.

— Откъде знаете за гръцкия огън? — попита Торвалдсен.

— Вие явно сте начетен човек.

— Все пак съм собственик на музей. Гръко-римско изкуство.

Космите по врата на Малоун леко настръхнаха. Лаконични типове като Виктор предлагаха отстъпки само когато са сигурни, че слушателите им няма да живеят достатъчно дълго, за да поискат нови.

— Знам, че събирате слонски медальони — добави Торвалдсен. — И вече притежавате всички, с изключение на моя и още три екземпляра. Предполагам, че сте наемник и нямате представа за тяхното значение, а и то едва ли ви интересува. Просто си вършите работата.

— А вие кой сте? — втренчено го изгледа Виктор. — Не ми приличате на собственик на музей.