Стив Бери - Венецианското предателство

Тя прекоси външния периметър и се насочи към един от входовете, блокиран от метална решетка. Зад мраморното гише седеше униформен пазач. Вратата се отваряше с помощта на ръчен скенер, но тя беше пропусната безпроблемно през нея.

Вътре я очакваше шейсетгодишен мъж с оредяла сива коса и изражение на плъх. Безизразните му очи бяха скрити зад очила с телени рамки, а облеклото му се състоеше от лабораторна престилка в черно и златисто, на ревера на която беше окачен пропуск с името му: „Грант Линдзи“.

— Добра дошли, госпожо министър — поздрави на английски той.

Зовастина отговори с гневен поглед. Повикването му по електронната поща звучеше изключително спешно и тя беше отменила всички следобедни задачи, за да дойде.

Влязоха във вътрешната сграда. Пътеката се раздвояваше непосредствено след входната врата. Линдзи тръгна наляво, по дълъг лабиринт от коридори без прозорци. Навсякъде цареше стерилна чистота, въздухът тежеше от миризмата на хлор. Вратите бяха оборудвани с електронни ключалки. Линдзи спря пред една от тях, на която пишеше „Главен изследовател“, откачи пропуска от ревера си и го плъзна в процепа.

Кабинетът без прозорци беше обзаведен модерно. Зовастина за пореден път отбеляза отсъствието на обичайните неща, които повечето хора слагат около себе си — семейни снимки, дипломи или отличия на стената. Сякаш този човек нямаше личен живот. Което май не беше далеч от истината.

— Искам да ти покажа нещо — каза Линдзи. Говореше с нея като с равен, което я дразнеше. От тона му личеше, че живее в Китай и изобщо не се чувства неин поданик.

Той включи един монитор, върху който изплуваха кадрите, заснети от високо поставена камера. Жена на средна възраст се беше изтегнала в стола си и гледаше телевизия. Зовастина знаеше, че камерата е монтирана в една от болничните стаи на втория етаж, които беше наблюдавала и преди.

— Миналата седмица поисках да ми доставят десетина затворници, както обикновено — поясни Линдзи.

— Защо не са ме уведомили? — рязко попита тя. Досега винаги я бяха предупреждавали за поредната серия клинични изпитания.

— Не знаех, че трябва — спокойно отвърна той.

А тя ясно долови неизказаното: Тук командва Винченти. Лабораторията е негова, хората са негови, идеите — също. Всъщност, преди малко повече от час Зовастина беше излъгала Енвер. Защото го беше излекувал Винченти, а не тя. Лекарството му беше инжектирано от един сътрудник в тази лаборатория. Тя действително разполагаше с биологичните патогени, но Винченти контролираше лекарствените средства. Това беше договорено още в началото, за да поддържат баланс във взаимното си недоверие.

Линдзи щракна дистанционното и на екрана последователно се появиха останалите стаи, осем на брой. Във всяка от тях имаше по един пациент, мъж или жена. За разлика от първата пациентка тези бяха на легло, с включени системи. Никой не помръдваше.

— Използвах само дванайсет, защото можех да ги получа веднага — поясни Линдзи и свали очилата си. — Исках бързо изследване на лекарството за новия вирус. Както вече ти казах преди месец, той се оказа изключително опасен.

— Къде го откри?

— В кръвта на гризачи, на изток оттук, в провинция Хейлундзян. Научихме за случаи на заболели сред местните, след като са яли от гризачите. В кръвта на плъховете действително съществува сложен вирус, който след известна манипулация става наистина страшен. Смъртта настъпва в рамките на двайсет и четири часа, а понякога и много по-бързо. — Посочи към екрана и добави: — Ето ги примерите.

Всъщност Зовастина беше поискала по-агресивен вирус, който да действа по-бързо от двайсет и осемте, които вече притежаваше.

— Всички са на системи за поддържане на основните жизнени функции, но практически са мъртви от няколко дни насам — продължи обясненията си Линдзи. — Ще ги аутопсирам, за да установя параметрите на инфекцията, но исках да ти ги покажа, преди да ги срежем.

— А лекарството?

— След една доза при всичките дванайсет пациенти бе регистрирано видимо подобрение и бяха на път да оздравеят. Пълен обрат в рамките на няколко часа. После на всички инжектирах безвреден заместител, с изключение на първата пациентка. Както очаквах, те бързо отпаднаха и умряха. — На монитора отново се върнаха първите кадри. — Но тази е абсолютно здрава и няма и следа от вируса в организма си.

— Защо бяха нужни тези експерименти?

— Ти искаш нов вирус, а аз съм длъжен да проверя как действат модификациите — усмихна се Линдзи. — И да определя точната формула на лекарството.