Стив Бери - Венецианското предателство

Той току-що се беше отървал от неприятностите. Но само за да се натъкне на нови.

През последните две години беше председателствал Съвета на десетте, който управляваше Венецианската лига. В нея членуваха четиристотин трийсет и двама мъже и жени, чиито амбиции бяха потискани от строгата държавна регулация, рестриктивни търговски закони и алчни политици, изнудващи корпорациите за лична изгода. Америка и Европейският съюз бяха още по-лоши. Ежедневно някаква нова пречка ограничаваше печалбите. Членовете на Лигата харчеха милиарди за борба срещу регулациите. И докато те успяваха да убедят някои политици да им помогнат, други искаха да спечелят популярност и преследваха помагачите.

Един колкото дразнещ, толкова и безкраен омагьосан кръг. По тази причина Лигата взе решение да изгради център, в който бизнесът не само да се развива свободно, но и да управлява. Подобно на първата Венецианска република, която векове наред била управлявана от хора с гръцки търговски нюх и римска дързост. Тоест предприемачи, които едновременно били бизнесмени, войници, управители и държавници. Град-държава, който постепенно се превърнал в империя, съюзявайки се с други градове-държави в името на общото оцеляване. И тази идея бе дала отлични резултати. Днешните наследници на някогашна Венеция изповядваха същата философия. Самият Винченти беше работил упорито за своето огромно състояние и беше напълно съгласен с думите на Ирина Зовастина: „Ние всички обичаме повече онова, което ни е създавало проблеми“.

Сега прекоси площада и се насочи към кафето, което отваряше още в шест часа сутринта — специално за него. Ранните часове на утрото бяха любимата му част от денонощието, а и сутрин мислеше по-добре. Щом влезе, той се обърна към съдържателя:

— Моля те за една услуга, Емилио. Кажи на гостите ми, че веднага се връщам. Трябва да свърша една работа, която ще ми отнеме съвсем кратко време.

Емилио се усмихна и кимна, уверявайки го, че няма проблеми.

Винченти подмина съседното помещение, където го чакаха служителите на неговата корпорация, и влезе в кухнята. Миризмата на печена риба и пържени яйца го удари в ноздрите и той спря да се наслади на апетитния аромат, който се носеше от печката. Миг по-късно излезе от задната врата и се озова на една от безбройните венециански улички — пуста и полутъмна от стените на високите сгради, обрасли с бръшлян.

В дъното го чакаха тримата инквизитори и той мълчаливо им кимна да го последват. След няколко крачки свърнаха надясно и поеха по друга тясна уличка. В ноздрите го блъсна типичната за Венеция миризма на гнило и застояла вода. Спряха пред задния вход на стара сграда с магазин за дрехи на приземния етаж и апартаменти на останалите три. Намираха се диагонално на площада с ресторантчето. Отпред ги чакаше още един инквизитор.

— Тя тук ли е? — попита Винченти.

Мъжът мълчаливо кимна.

Тримата му спътници влязоха първи, а четвъртият остана пред входа. Винченти бавно ги последва по стълбището с железен парапет към третия етаж, но остана на междинната площадка. Хората му извадиха пистолети и се приготвиха да разбият вратата.

Той леко кимна. Тежките обувки влязоха в съприкосновение с дървото и вратата отхвръкна на пантите си. Мъжете изчезнаха във вътрешността на апартамента. Миг по-късно един от тях надникна обратно и махна. Винченти влезе и затвори вратата след себе си.

Другите двама инквизитори държаха жената. Беше стройна, русокоса и доста привлекателна. Устата й беше скрита зад широката длан на единия от мъжете, а пистолетът на другия беше опрян в слепоочието й. Жената беше уплашена, но спокойна. Очаквано поведение от страна на професионалистка.

— Изненадана ли си да ме видиш? — попита Винченти. — Цял месец те наблюдавахме.

Очите й не трепнаха.

— Аз не съм глупак — добави той. — Въпреки че твоето правителство явно ме смята за такъв.

Тази жена работеше в специалния отдел към американското Министерство на правосъдието, наречен проект „Магелан“. Венецианската лига се сблъска за пръв път с него преди шест години, когато започна да инвестира в Централна Азия. Това беше напълно очаквано, защото Америка хранеше силни подозрения към дейността й. Разследването не доведе до нищо, но по всичко личеше, че Вашингтон отново проявява интерес към неговата организация.

Очите му се плъзнаха по шпионското оборудване, пръснато из стаята. Фотоапарат с телеобектив, поставен на статив, мобилен телефон, разтворен бележник. Нямаше смисъл да я разпитва, защото едва ли щеше да научи нещо съществено.