Стив Бери - Венецианското предателство

— Ама и теб си те бива, Енрико — засмя се Зовастина.

— Победи ли на бузкаши ?

— Че как иначе! Две попадения в кръга. Стъпканото тяло на убиеца остана на терена, за радост на птиците и бездомните псета.

Винченти неволно сбърчи нос. Това им е проблемът на азиатците. Отчаяно се стремят към XXI век, но културата им си остава в средновековието. Лигата трябва да положи максимални усилия, за да промени този манталитет, макар че месоядното трудно може да се превърне в тревопасно.

— Чел ли си „Илиада“? — попита Зовастина.

Той моментално усети, че трябва да се нагоди към настроението й.

— Да.

Прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.

— Май сериозно се идентифицираш с Ахил! — ухили се той.

— Той е достоен за възхищение.

— Не е ли бил прекалено горд?

— Да, но винаги е бил боец — отвърна Зовастина и с променен тон попита: — Какво става с твоя предател, Енрико? Да смятам ли, че проблемът е решен?

— Флорентинецът ще се радва на прекрасно погребение, което ще се състои на север оттук, в района на езерата. Ние ще изпратим венец. — Реши да провери настроението й и вече сериозно каза: — Трябва да поговорим.

— Вероятно за цената, която трябва да платя, че ми спаси живота?

— Не, просто за изпълнението на твоите ангажименти по сделката, които отдавна сме уточнили.

— След няколко дни ще бъда готова за среща със Съвета. Но преди това трябва да разреша някои неотложни проблеми.

— Имах предвид лична среща между нас двамата.

— Че как не — засмя се тя. — Аз също искам да се видим. Но в момента наистина имам важна работа.

— Мандатът ми в Съвета скоро изтича. Предстои ти да общуваш с други хора, които може би няма да са толкова сговорчиви.

— Сговорчиви! — засмя се тя. — Това ми харесва. Обичам да контактувам с теб, Енрико. Ние двамата се разбираме прекрасно.

— Трябва да поговорим.

— Скоро и това ще стане. Но първо трябва да се заемеш с проблема, за който говорихме: американците.

Той прекрасно знаеше това.

— Не се безпокой, още днес ще се заема.

Копенхаген

— Какво означава „не съвсем“? — попита Малоун.

— Успях да се сдобия с фалшив слонски медальон — поясни Торвалдсен. — Не беше много трудно, защото на пазара има доста такива.

— А защо го направи?

— Защото тези медальони са важни, Котън — намеси се Касиопея.

— Добре че ми каза — троснато отвърна Малоун. — Не чух защо е било нужно това!

— Знаеш ли какво се е случило с Александър Велики след смъртта му? — попита Торвалдсен. — По-точно с тялото му?

— Чел съм нещичко.

— Но едва ли знаеш онова, което знаем ние — каза Касиопея, изправена до библиотеката. — Миналата есен ми се обади приятел, който работи в Музея за антично изкуство на Самарканд. Открил древен ръкопис и решил, че ще проявя интерес.

— Колко древен?

— Първи-втори век след Христа. Знаеш ли какво е рентгенова флуоресценция?

Малоун поклати глава.

— Сравнително нов метод — започна Торвалдсен. — В ранното средновековие пергамент се намирал трудно и монасите разработили техника за неговото рециклиране. Изстъргвали оригиналното мастило и използвали пергамента за молитвеници. Днес с рентгеновите лъчи, идващи от специален ускорител, се бомбардира рециклираният пергамент. За щастие мастилото, което са използвали преди векове, е съдържало голям процент желязо. Вградените дълбоко в пергамента железни молекули започват да светят при рентгеновата обработка на мастилото, а и могат да бъдат записани. На практика това е едно малко чудо, нещо като факс от древността. Благодарение на съхранените молекули изтритите преди столетия думи отново се появяват, въпреки че са покрити с нов текст.

— Котън, всичко, което ни е известно за Александър, се съдържа в произведенията на четирима писатели, живели близо петстотин години след него — включи се Касиопея. — Предполага се, че „Ефемеридите“, така нареченият „царски дневник“ на Александър, е писан от негов съвременник, но той е безполезен, тъй като представлява поредното пренаписване на историята в полза на победителя. „Подвизите на Александър“, който мнозина приемат за първоизточник, представлява чиста измислица, нямаща почти нищо общо с действителността. Но другите две произведения са сериозни, дело на Ариан и Плутарх, които са неоспорими авторитети.

— Аз съм чел „Подвизите на Александър“ — кимна Малоун. — Страхотна история.