Стив Бери - Венецианското предателство

— Спорът за последните му думи не е приключил и до днес — добави Касиопея.

— Но защо е толкова важен? — попита Малоун.

— Заради това, което Александър е оставил след себе си — поясни Торвалдсен. — Едно царство без законен наследник.

— И то има нещо общо със слонските медальони? — вдигна вежди Малоун.

— Котън, преди шест месеца купих музея, който изгоря тази нощ. Направих го с ясното съзнание, че той ще бъде унищожен. И двамата с Касиопея чакахме това да се случи.

— Трябва да сме крачка преди онези, които търсят медальоните — добави тя.

— Но по всичко личи, че те са получили каквото искат.

Торвалдсен хвърли кос поглед към младата жена, после се извърна към Малоун.

— Не съвсем — промърмори той.

Виктор се отпусна едва след като вратата на хотелската стая беше затворена и заключена. Намираха се в Нихавн — оживено туристическо градче срещу Копенхаген, пълно с шумни крайбрежни кръчми. Той седна зад бюрото и включи настолната лампа, а Рафаел зае позиция до прозореца, който гледаше към улицата четири етажа по-долу.

Най-накрая беше сложил ръка на петия медальон. Първите четири бяха голямо разочарование. Единият беше фалшив, а останалите три — в крайно лошо състояние. Преди шест месеца почти не беше чувал за слонските медальони. Днес вече се смяташе за един от експертите по въпроса.

— Всичко е наред — увери той Рафаел. — Успокой се. Никой не ни проследи.

— Предпочитам да бъда нащрек.

— Добре — съгласи се Виктор, давайки си сметка, че Рафаел иска да се реваншира за прекалено емоционалната си реакция в музея.

— Той трябваше да умре.

— Така стана по-добре. Сега поне знаем срещу какво сме изправени.

Виктор дръпна ципа на коженото куфарче. На бюрото се появиха стереомикроскоп и малка електронна везна.

Извади монетата, която бяха открили в една от музейните витрини, педантично описана като „Слонски медальон (Александър Велики) — декадрахма, изсечена около II век преди Христа“.

Първата му работа беше да измери ширината й. Трийсет и пет милиметра. Горе-долу в очакваните граници. После я сложи на електронната везна. Четирийсет грама и седемдесет и четири милиграма. Теглото също отговаряше.

Взе лупата и се зае да изследва образа, изсечен върху монетата. Воин в царски доспехи, шлем с пера, нагръдник, защитна яка и разтворен плащ, стигащ до коленете.

Остана доволен от видяното. На всички фалшификати плащът се спускаше до глезените на фигурата. Търговията с фалшиви гръцки монети беше процъфтявала през вековете благодарение на плеяда сръчни занаятчии, които отлично знаеха как да заблудят скептиците и алчните колекционери.

За щастие той не принадлежеше нито към едните, нито към другите.

Първият слонски медальон се бе появил през 1887 г., когато неизвестно лице го бе дарило на Британския музей. Произходът му бил някъде в Централна Азия. Вторият бе открит през 1926 г. на територията на Иран. Трети се бе появил през 1959-а, четвърти — през 1964-та. После, при разкопки в околностите на Вавилон през 1973 г., бяха открити още четири. И това бе всичко. Осемте ценни монети обикаляха музеите и частните колекции. Всъщност на фона на богатото византийско наследство и хилядите различни монети от този период те не бяха с особено висока стойност, но въпреки това бяха ценени от колекционерите.

Виктор се наведе над монетата и продължи да я разглежда.

В лявата си ръка младоликият и гладко избръснат воин стискаше копие с връх във формата на лист, а в дясната държеше мълния. Над него летеше Нике — крилатата богиня на победата. Вляво от фигурата личеше интересен монограм, явно поставен там от човека, изковал монетата.

Виктор не можеше да определи дали върху него са изписани буквите ВА или ВАВ, нямаше представа и какво означават те. Но всички истински медальони трябваше да имат този знак. Нещата изглеждаха наред. Нищо добавено, нищо липсващо.

Той внимателно обърна монетата. Ръбовете бяха неравни, оловносивата патина беше равномерно изтъркана и гладка, сякаш от дълъг контакт с течаща вода. Деликатните гравюри от двете страни бяха износени от годините. Всъщност оцеляването им през вековете си беше истинско чудо.

— Спокойно ли е навън? — попита той Рафаел, който продължаваше да стои до прозореца.

— Не се подигравай! — намусено отвърна онзи.

— Наистина искам да знам — вдигна глава Виктор.

— Защо ли не ти вярвам?

В гласа му се долавяше примирение.

— Ти видя, че някой се насочва към вратата на музея и просто реагира — успокои го Виктор.