Стив Бери - Венецианското предателство

Битката ставаше все по-ожесточена, в нея участваха почти всички играчи от двата отбора. Свистяха камшици. Ечаха викове на болка. Разменяха се ругатни.

Зовастина успяваше да запази малка преднина, но скоро щеше да бъде принудена да намали скоростта, за да заобиколи пилона и да тръгне обратно към „кръга на справедливостта“. Нейните хора я охраняваха сравнително добре, но оттук нататък правилата позволяваха на всеки да й открадне боз и да се насочи към финала. Тя реши да прибегне до заблуждаваща маневра и насочи жребеца наляво.

Игрището нямаше граници. Всеки от участниците можеше да поеме накъдето му хрумне. Зовастина галопираше в лека дъга, а основната група й пресече пътя отляво, тласкайки я към дърветата в края на периметъра. Тя неведнъж беше маневрирала между преследвачите и почти винаги беше успявала, но сега избра друг маршрут.

Преди някой да може да реагира, жребецът й свърна наляво и се понесе по диагонал през затревения терен, принуждавайки противника да намали темпото. Мигът колебание й позволи да изскочи напред и да заобиколи пилона. Останалите я последваха. Зовастина насочи вниманието си напред.

На петдесетина метра от нея чакаше як ездач с гъста брада и сурово изражение на лицето. Седеше изправен на седлото и внимателно следеше движенията й. Ръката му се плъзна под кожената наметка и се появи отново, стиснала пистолет.

— Да му покажем, че не се страхуваме, Буцефал! — напрегнато прошепна Зовастина.

Жребецът се стрелна напред.

Мъжът с пистолета не помръдна. Зовастина втренчено го изгледа. Никой не беше в състояние да я спре.

Пистолетът бавно се вдигна. Екна изстрел, повторен многократно от ехото.

Мъжът с пистолета се люшна от седлото и рухна на влажната земя. Уплашен от изстрела, конят му се понесе в кариер към далечната линия на дърветата. Тежките копита на Буцефал стъпкаха още топлия труп, помитайки го след себе си.

Зовастина продължи в галоп към „кръга на справедливостта“, обиколи го и хвърли козия труп върху влажната трева. После дръпна юздите и жребецът се закова на място.

Останалите играчи се бяха струпали около мъртвия мъж. Стрелбата по състезателите беше против правилата на играта. Но разигралата се сцена очевидно не беше част от играта. Или беше, но от една по-различна игра. С други участници и други правила. Игра, която участниците в днешното състезание нито разбираха, нито одобряваха.

Зовастина отпусна юздата, изправи се на седлото и погледна към покрива на двореца. Снайперистът размаха пушката си. Тя му отвърна с рязко дръпване на юздата, принуждавайки Буцефал да се изправи на задните крака. Конят изцвили сякаш за да покаже възхищението си от точния изстрел.

Копенхаген, 3:10 ч.

Касиопея последва Малоун и Хенрик Торвалдсен в книжарницата. Беше уморена. Очакваше нощта да бъде тежка, но напрежението през последните месеци и особено през последните седмици явно си казваше думата. Краят на изпитанието обаче не се виждаше.

Малоун запали осветлението.

Бяха й разказали за инцидента миналата есен, когато бившата съпруга на Малоун се беше появила, както и за пожара в книжарницата. Но сега видя, че реставраторите бяха свършили наистина забележителна работа и вътрешността бе възвърнала старинния си вид.

— Поздравления за майсторството — подхвърли тя.

— Исках да изглежда както преди — кимна Торвалдсен. — В тази сграда има твърде много история, за да позволим да бъде разрушена от някакви фанатици.

— Искаш ли да свалиш мокрите дрехи? — попита я Малоун.

— Няма ли първо да изпратим Хенрик? — вдигна вежди тя.

— Чувам, че обичал да гледа — ухили се Малоун.

— Звучи интересно, но тази вечер нямам настроение — влезе в тон Торвалдсен.

На Касиопея също не й беше до забавления.

— И така съм си добре — отвърна тя. — Кожата съхне бързо. Това е една от причините да я използвам за работно облекло.

— А каква работа трябваше да свършиш тази вечер?

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш? Нали непрекъснато повтаряш, че си продавач на антикварни книги, а не оперативен агент? Че отдавна си се оттеглил и други подобни глупости?

— Ти ми изпрати имейл с покана за среща пред музея утре сутринта. Но от това, което ми каза по време на пожара, разбрах, че утре там нямаше да има никакъв музей.

— Ето защо ти определих среща там — отвърна тя и седна на едно от креслата. — Кажи му, Хенрик.

Малоун й харесваше. Беше умен, самоуверен и хубав. Забеляза го още при първата им среща във Франция миналата година. На всичкото отгоре беше невероятен юрист, който в продължение на дванайсет години беше работил в специалния отдел, наречен проект „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Преди две години той беше напуснал държавната служба, за да купи книжарницата на Торвалдсен в Копенхаген. Беше прям и понякога груб, също като нея. Но тя харесваше одухотвореното му лице, закачливите пламъчета в яркозелените му очи, пепеляворусата му коса и спортната фигура. Знаеше, че е някъде около четирийсет и пет, но се виждаше, че все още е в разцвета на силите си, вероятно благодарение на силното му младежко излъчване.