Стив Бери - Венецианското предателство

— Прав бяхте за пръскачките — каза на датски пожарникарят. — Водата от маркучите ни само разпали огъня.

— Как все пак успяхте да го потушите? — попита Малоун.

— След като цистерните се опразниха, вкарахме помпите направо в канала — поясни шефът на пожарникарите.

— Солена вода? — вдигна вежди Малоун. Всички канали на Копенхаген имаха връзка с морето.

— Да, свърши ни добра работа — кимна шефът.

— Открихте ли нещо в сградата? — пожела да узнае Малоун.

— Ако имате предвид машинките, за които споменахте пред полицията, не. Но вътре беше толкова горещо, че дори мраморните статуи бяха разтопени. — Шефът плъзна ръка по мократа си коса и добави: — Очевидно става въпрос за силно запалителна течност. Ще ни трябват дрехите ви. Те вероятно са единствената ни възможност да открием химическия й състав.

— Май няма да стане — поклати глава Малоун. — Аз също се топнах в солената вода.

— Имате право — въздъхна шефът. — Това вероятно никак няма да се хареса на следствения екип.

Малоун го изчака да се отдалечи, обърна се към Касиопея и започна разпита.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Трябваше да се появиш тук едва утре сутринта — неопределено отвърна тя.

— Това не е отговор.

Мократа коса падаше на сплъстени кичури върху раменете й, оформяйки неравна рамка около привлекателното й лице. Тя беше мюсюлманка от испански произход, с постоянно местожителство в Южна Франция. Умна, богата и самоуверена млада жена, инженер и историк. Но появата й в Копенхаген ден по-рано от предвиденото със сигурност означаваше нещо. На всичкото отгоре беше дошла въоръжена и облечена като за бой: с тъмни кожени панталони и плътно прилепнало яке. Дали щеше да съдейства, или щеше да създава трудности? — запита се Малоун.

— Имаш късмет, че се появих навреме, за да ти спася задника — отбеляза Касиопея.

Той не успя да определи дали говореше сериозно, или просто искаше да го подразни.

— А как разбра, че задникът ми се нуждае от спасяване?

— Дълга история, Котън.

— Разполагам с цялото време на света, тъй като съм пенсионер — настоя той.

— Но аз не съм.

Доловил горчивината в гласа й, той внимателно я погледна.

— Ти си знаела, че музеят ще изгори, нали?

— Дори го исках — отвърна тя, насочила поглед отвъд канала.

— Ще ми обясниш ли?

Касиопея дълго мълча, потънала в мислите си.

— Бях тук още преди да се появиш — въздъхна най-сетне тя. — Видях двамата мъже, които проникнаха в музея, видях и как те нападнаха. Но нямаше как да ги последвам… Заради теб.

— Кои са те?

— Онези, които монтираха роботите.

Беше присъствала на показанията му пред полицията, но Малоун през цялото време имаше чувството, че историята й е известна.

— Хайде без глупости, а? — мрачно каза той. — Имам право да знам какво става, тъй като за малко не умрях заради твоите конспирации!

— Трябва да избягваш отворените врати, особено нощем.

— Човек трудно забравя старите си навици — сви рамене той. — Хайде, казвай какво става!

— Ти видя пламъците и усети топлината. Нещо не ти ли се стори странно?

Малоун си спомни как пламъците изведнъж спряха на няколко стъпала от пода, сякаш чакаха покана да продължат.

— Много неща ми се сториха странни — призна той.

— През седми век мюсюлманската флота обкръжила Константинопол. Многобройна и добре въоръжена, тя не би трябвало да има проблеми при завземането на града. Но византийците й подготвили изненада — течен огън, наричан още „див огън“. Благодарение на него цялата флота на завоевателите била унищожена. — Касиопея продължаваше да гледа встрани. — Това оръжие оцеляло в различни форми от времето на кръстоносните походи, а по-късно получило названието „гръцки огън“. Оригиналната му формула била абсолютно секретна, пазена лично от всеки византийски император. Те я съхранявали толкова добре, че след окончателното разпадане на империята тя била изгубена. — Младата жена замълча за момент, въздъхна и добави: — Но вече е намерена…

— Искаш да кажеш, че видях гръцки огън?

— Да, но леко модифициран. Този вид не обича солената вода.

— Но защо не го каза на пожарникарите?

— Защото не искам да отговарям на излишни въпроси.

Но Малоун искаше да получи отговор на всички свои въпроси.

— Защо остави музея да изгори? — попита той. — В него нямаше особено ценни неща.

Погледът му отново обиколи изпепелените руини и се спря на овъглените останки от велосипеда му. Касиопея продължаваше да избягва погледа му. За пръв път, откакто я познаваше, в поведението й се долавяха нервност, отпадналост и страх. Тя беше твърда и енергична жена, но в момента изглеждаше силно обезпокоена.