Стив Бери - Венецианското предателство

Заковала очи в лицето му, Зовастина се запита как този гол череп с безизразни очи успява да бъде симпатичен на всички. Но в рапортите го описваха като умен и словоохотлив човек, който умее да убеждава. Преди два дни го бяха докарали в двореца със силна треска и кървящ нос, изтощен от суха кашлица и силни болки в бедрата, които според него приличали на удари с чук. Личният му лекар беше поставил диагноза вирусна инфекция с опасност от пневмония, която не се поддава на лечение.

Днес обаче той изглеждаше напълно здрав. Беше бос, облечен в една от светлокафявите хавлии, които се носеха в двореца.

— Изглеждаш добре, Енвер. Дори много добре.

— Защо съм тук? — попита той с безизразен тон, в който нямаше благодарност.

По-рано беше задал същия въпрос на хората от персонала, които по заповед на Зовастина бяха намекнали за предателството му. Интересното в случая беше, че полковникът не показа никакъв страх. Демонстрирайки обичайното си непокорство, той умишлено разговаряше с нея на казахски, а тя реши да премине на този език с единственото желание да го иронизира.

— Беше тежко болен и аз свиках тук цял лекарски консилиум.

— Не помня нищо от вчера.

Тя го покани да седне и му наля чай от сребърния чайник.

— Беше много зле. Разтревожих се и реших да ти помогна.

Той я гледаше с открито подозрение. Зовастина му подаде чашата с изящна чинийка.

— Зелен чай, с лек вкус на ябълка. Казаха ми, че го обичаш.

Той не пое чашата, в очите му имаше хлад.

— Какво искате от мен, госпожо министър?

— За мен и за Федерацията ти си предател. Твоята политическа партия подтиква народа към гражданско неподчинение.

Той не показа никаква изненада.

— Нали постоянно говорите, че всеки има право да изразява мнението си?

— И ти ми повярва, така ли?

Тя остави чашата на масата и реши да зареже ролята на гостоприемна домакиня.

— Преди три дни ти беше заразен с опасен вирус, който убива в рамките на четирийсет и осем часа. Смъртта настъпва от силна треска, течност в белите дробове и рязко изтъняване на артериалните стени, което води до масивен вътрешен кръвоизлив. Но в твоя случай инфекцията не стигна тази фаза, въпреки че би трябвало.

— Как ме излекуваха?

— Благодарение на мен.

— Моля?

— Исках да си наясно какво мога да ти причиня.

Мъжът замълча, очевидно опитвайки се да осмисли чутото.

— Ти си полковник от военновъздушните сили. Дал си клетва да защитаваш Федерацията дори с цената на живота си.

— И съм готов да го направя.

— Но подстрекаваш към предателство.

— Пак ще попитам: какво искате от мен? — В гласа му нямаше дори следа от доброжелателност.

— Искам лоялност.

Той не отговори.

Зовастина взе дистанционното и включи плоския монитор, поставен в ъгъла на бюрото. На екрана се появиха петима мъже, промъкващи се през множество от хора, които се трупаха пред сергии с шарени навеси, отрупани с плодове и зеленчуци.

Гостът й стана.

— Това е запис на една от охранителните камери на пазара „Навой“. Те са много полезни за поддържането на реда и в борбата с престъпността, но същевременно ни помагат да държим под око враговете си. — Зовастина забеляза, че той разпозна лицата, и побърза да добави: — Да, Енвер. Това са твоите приятели, които се борят срещу Федерацията. Но аз съм в течение на плановете ви.

Тя добре познаваше философията на неговата партия. Преди комунистическия режим, когато казахите живеели предимно в юрти, жените били неразделна част от обществото, заемайки около една трета от политическите постове. Но в периода между съветската окупация и исляма те били тотално изолирани. Независимостта, постигната през 90-те, довела не само до икономическа депресия, но и до завръщането на жените в политическия живот.

— Реално ти не искаш връщане на старото, Енвер. Навремето, когато бродехме на воля из степта, обществото бе управлявано от жени. Ти искаш нещо друго и то се нарича политическа власт. Ако спомените за славното минало ще ти помогнат да се сдобиеш с нея, ти нямаш нищо против да ги използваш. В това отношение изобщо не си по-добър от мен.

— Ето какво мисля за теб! — извика той и се изплю в краката й.

— Това не променя нищо — сви рамене Зовастина и отново се обърна към екрана. — Още преди залез-слънце всеки от онези петимата ще бъде заразен така, както заразихме теб. Няма да разберат нищо, преди да им протече носът, да им се възпали гърлото или да получат главоболие. Тогава най-вероятно ще решат, че са настинали. Ти помниш тези симптоми, Енвер.