Стив Бери - Венецианското предателство

— Ти си точно толкова зла, колкото винаги съм си представял!

— Ако бях такава, щях да те оставя да умреш.

— Защо не го направи?

Тя натисна един бутон на дистанционното и смени каналите. На екрана се появи географска карта.

— Ето това постигнахме — доволно обяви Зовастина. — Обединена азиатска държава, приета от всички регионални лидери.

— Но не си направихте труда да поискате мнението на хората.

— Нима? За петнайсет години съществуване икономиката на страните членки постигна забележителен напредък. Построихме училища, жилища, пътища. Медицинското обслужване стана по-добро, инфраструктурата беше изцяло модернизирана. Електроснабдяване, вода и канализация — всичко това работи добре и няма нищо общо с периода на съветската власт. Прекратихме безмилостното ограбване на природните ни ресурси от руснаците, получихме инвестиции от международния бизнес в размер на стотици милиарди долари. Туризмът се развива с бързи темпове, а брутният ни вътрешен продукт нарасна с хиляда процента. Народът е доволен, Енвер.

— Нищо подобно.

— Е, няма начин всички да са щастливи. Нашата основна грижа е да задоволим нуждите на мнозинството. Така ни съветват и нашите приятели на Запад.

— Колко са хората, които притискаш като мен?

— Не са чак толкова много. Повечето сами виждат ползата от това, което правим за обществото. Аз споделям със своите приятели всичко: власт, богатство, политическо влияние. Ако ти или твоите приятели имате по-добра идея, готова съм да я изслушам. Но досега не сте предложили нищо. Жалката опозиция, към която принадлежиш и ти, просто иска да завземе властта, нищо друго.

— Лесно ти е да проявяваш щедрост, когато знаеш, че твоите бацили могат да ни отнесат за отрицателно време.

— Можех да те оставя да умреш и да си реша проблемите. Но това би било глупаво, Енвер. Грешка, която са допускали всички лидери по света: Хитлер и Сталин, римските императори и руските царе, а също така и всички европейски монарси. Те ликвидирали хората, които при нужда биха могли да им помогнат.

— Може би са били прави — поклати глава мъжът. — Живите врагове са опасни.

Усетила леката промяна в тона му, Зовастина бързо попита:

— Чувал ли си за Александър Велики?

— Разбира се. Един от най-големите древни завоеватели.

— Точно така. За дванайсет години той е завладял нашата територия, като преди това сложил ръка върху цяла Персия и Мала Азия — площ, която далеч надхвърля хилядолетните завоевания на Римската империя. Но как е управлявал своята империя Александър? Съвсем не с груба сила. Оставял властта в ръцете на регионалните лидери и така ги превръщал в приятели, готови да го подкрепят материално в бъдещите му походи. И разделял плячката с тях. Успехите му се дължат на факта, че знаел как да използва властта.

Трудно й беше да прецени дали има напредък, но забележката на казаха беше вярна. Тя наистина беше заобиколена от врагове, а последният опит за убийство все още беше в съзнанието й. Винаги се беше опитвала да елиминира опозицията или да я привлече на своя страна, но враговете й се раждаха буквално всеки ден. По всяка вероятност Александър беше станал жертва на своята параноя, но тя беше твърдо решена да не повтаря неговата грешка.

— Защо не се присъединиш към нас, Енвер?

Мъжът насреща й се замисли. Той очевидно не я харесваше, но в рапортите беше отбелязано, че този отличен пилот, който бе участвал в безброй безсмислени битки на съветските лидери, ненавиждаше много повече нещо друго.

Сега щеше да провери дали наистина е така. Тя посочи екрана, на който бяха очертани границите на Пакистан, Афганистан и Иран.

— Тези държави са проблем за нас.

Веднага отбеляза, че той споделя мнението й.

— Какво възнамеряваш да предприемеш срещу тях? — погледна я с интерес казахът.

— Мисля да ги ликвидирам.

Копенхаген, 8:30 ч.

Малоун погледна към къщата. Преди половин час тримата бяха напуснали книжарницата и бяха поели по крайбрежната магистрала на север. На десетина минути от имението на Торвалдсен излязоха от магистралата и спряха пред скромна едноетажна постройка, сгушена сред крайбрежната горичка. Стените под стръмния покрив бяха облицовани с дъски, а край тях цъфтяха нарциси и зюмбюли. Сиво-кафявите води на Йоресунд се плискаха върху каменистия бряг на петдесетина метра от нея.

— Май не е нужно да питам кой е собственикът — промърмори той.

— Напълно е изоставена — обясни Торвалдсен. — Купих я евтино, защото граничи с имота ми. Но мястото на брега е уникално.