Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Още нещо, Фини — каза Макдугъл.

Фин го погледна. Стори му се, че сякаш гледа през замъглено стъкло. Чувстваше се отдалечен, дистанциран и изолиран от всичко около него. Сякаш беше изгубил старата си идентичност, а новата не му пасваше.

— Какво? — попита пресипнал.

— Прави каквото искаш със сенатора. Това си е между теб и него. Но не ме замесвай, ако решиш да огласиш публично аферата. Ако кажеш на полицията, че си го научил от мен, ще те преследвам до дупка. Ще пратя същия човек, който почисти сцената на убийството. Само че този път, ако тръгне по петите ти, няма да остави труп. Няма да могат дори да идентифицират останките ти, ако разбираш какво имам предвид?

Фин се замисли за сделката, която беше сключил с прокуратурата. Животът му сега зависеше от надеждата, че няма да има изтичане на информация оттам.

— Да — каза. — Разбирам.

Той се обърна и тръгна към вратата. Тъкмо преди да отвори, Макдугъл се изсмя зад гърба му.

— Горе главата, Фини. Може да си изгубил майка си за втори път, но поне откри баща си.

Коул седеше в мерцедеса си пред офиса на Макдугъл. Беше паркирал в дъното на паркинга, по-близо до водата. Държеше ябълка. Взе нож и я разряза. Острието леко докосваше палеца му с всяко движение.

Адвокатът излезе от сградата. Изглеждаше объркан и смутен. Тръгна към колата си, но в един момент се обърна и пое обратно към офиса. На половината път се спря, остана замислен и погледна няколко пъти ту към колата, ту към сградата. На лицето му ясно беше изписана нерешителност. Трябваха му няколко секунди, за да вземе окончателно решение. Накрая той отиде при колата, качи се и потегли.

Коул пъхна последното парченце ябълка в устата си и последва колата на адвоката на безопасно разстояние. Макдугъл му беше разкрил какво ще каже на адвоката, затова сега той имаше доста добра представа накъде се е запътил Фин. Коул щеше да стои близо до него, да го наблюдава, но щеше да се намеси само в краен случай.

Той обаче знаеше, че рано или късно това щеше да се случи.

Слънцето бавно залязваше зад Бийкън Хил, когато Фин паркира на Луисбърг Скуеър. Следобедните облаци се бяха разсеяли и преместили към Кеймбридж, Бек Бей и Нютън на път към обичайната си всекидневна обиколка над страната. На площада обаче беше светло и слънчево. Сякаш мястото беше застинало от векове, от времето, когато властта и привилегиите бяха смятани за рождено право на някои и се предаваха от поколение на поколение.

Фин също трябваше да е част от този свят. По право той би трябвало да е израснал в щастие и сигурност. Но не би. Вместо това той беше принуден на младини да се бори за всеки залък и всеки долар. Беше изхвърлен на улицата, на произвола на съдбата, да се грижи и защитава сам. Дори още преди да вдиша първите глътки въздух, той беше заклеймен като недостоен. Докато слизаше от колата си пред имението на Бюканън, гневът у него постепенно набираше сила.

Изкачи стъпалата пред входната врата и натисна звънеца. Не знаеше какво следва да каже или да стори. Знаеше само, че трябва да се изправи срещу Джеймс Бюканън. Мъжът, който беше убил майка му.

Той отново натисна звънеца, хвана голямото месингово чукало във формата на лъвска глава и заблъска по вратата с всичка сила. Още продължаваше да блъска, когато вратата се отвори.

— Какво има? — попита появилата се отвътре жена.

Фин се смути. Жената пред него беше млада, облечена обикновено, но от нея се излъчваше самоувереност, присъща на богатите.

След секунда Фин се окопити.

— Какво има? — попита жената отново. — Ще счупите вратата. Навярно сте дошли да искате нещо.

— Трябва да говоря със сенатор Бюканън — накрая успя да изрече Фин.

— Да бе, вие и целият свят искате да говорите с него. Имате ли насрочена среща?

— Не. Но въпреки това трябва да се видя с него. — Докато отговаряше по този начин, осъзна колко глупаво и налудничаво звучат думите му. Може би наистина беше луд.

Жената го изгледа; личеше, че и тя го е помислила за луд. Изведнъж Фин чу зад гърба си нечий глас:

— Проблем ли има, госпожице Бюканън?

Той се обърна и видя едър мъж в черен костюм и слънчеви очила. В ухото си имаше миниатюрна слушалка, чийто кабел се спускаше и скриваше под яката на сакото му.

— Не, Морис, този човек тъкмо се канеше да си ходи — отвърна жената, обърна се към Фин и го погледна със съжаление: — Нали така?

Той се поколеба и мъжът направи крачка към него.