Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Какво точно ти каза? — притисна го Лиса.

— Каза, че няма право да сключва сделка. Щял да иска от началството да одобрят действията му.

— Но прояви интерес, нали? — попита приятелят му.

— О, да, определено. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато чу записа. Направо го виждах как планира политическата си кариера след това.

— Той ще сключи сделка — каза Лиса. — Убедена съм.

— Може би — рече съпругът й. — Но ще трябва да положи доста усилия, за да убеди началството си да се откажат от хлапето на Иймън Макдугъл в замяна на нещо, което не е златна мина. Това не е златна мина, но е доста добра улика. Ако я изиграят добре, може да хванат в мрежата доста риби. Ако го изиграят грешно, няма да получат нищо. Няма да могат да го понесат.

Лиса поклати глава.

— Той ще се съгласи на сделка — повтори.

— Може би — каза Козловски. — Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Има нещо друго обаче — обади се Фин. — Трябва довечера да се върна в Ню Хемпшир, за да се срещна с жената от агенцията по осиновяване, да хвърля едно око на моето досие. Тя обади ли се?

Лиса поклати глава.

Той седна зад бюрото и взе телефона. Извади визитната картичка на Шели Теско от портфейла си и набра номера. Телефонът иззвъня три пъти, преди секретарката й да вдигне:

— Център по осиновяване.

— Мога ли да разговарям с Шели Теско?

— Съжалявам, но госпожа Теско не е на работа. Да й предам ли нещо?

— Кога я очаквате?

Жената замълча за секунда.

— Не съм сигурна. Трябваше да дойде още сутринта. Кой се обажда?

— Скот Фин. Имахме среща тази вечер, но тя така и не ми се обади да ми каже къде ще се срещнем.

— Не ви виждам в графика й — отбеляза секретарката.

— Може да не ме е записала. Вероятно не го е сметнала за служебен ангажимент. Трябваше да се срещнем, след като тя приключи работа. Искам само да знам кога и къде да дойда.

— Съжалявам, но не знам какво да ви кажа. Звънях на домашния и на мобилния й телефон, но никой не ми отговори. За какво трябваше да се срещнете?

Фин се поколеба какво да отговори.

— По личен въпрос. Аз съм осиновен и имах някои въпроси към нея.

— И защо тогава да не е служебен ангажимент? — попита жената, вече с подозрителен тон. — Нали това и й е работата.

— Може ли да я помолите да ми се обади, когато се свържете с нея? — Нямаше смисъл да отговаря на въпроса на секретарката. Даде й телефонния си номер.

— Добре — съгласи се тя, макар и не много уверено. — Ще й предам да ви се обади, щом се свържа.

Малкото нюхемпширско градче имаше само четирима полицаи. Поради това началникът на полицията Стивън Бош трябваше от време на време да вдига телефона и да отговаря на обажданията на гражданите. Беше напуснал нюйоркската полиция преди десет години, решен да намери по-разумен начин на живот за семейството си. До голяма степен така и беше станало. В момента обаче, седнал на бюрото с телефонна слушалка до ухото, той ужасно много искаше сега да се намира отново в големия град.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Шъмли? — попита с възможно най-любезния си тон. Запита се колко ли дълго ще продължи разговорът им. Милдред Шъмли беше известна досадница.

— Притеснявам се за моята съседка Шели Теско — отвърна жената.

— Ами? — Бош се престори на заинтригуван, но не и разтревожен. — И защо така?

— Мисля, че не си беше вкъщи миналата нощ.

— И това ви притеснява? — Той успя да прикрие разочарованието си.

— Ами при други обстоятелства не бих реагирала, но видях един мъж да излиза от къщата й.

— Аха. И не мислите, че това е нормално?

— Определено не. Не и ако тя не си е била вкъщи в същото време.

— А ако е била?

— Е, ако е така, е друга работа.

— И въпреки това смятате, че е необичайно? — Какъв беше смисълът да търпи подобни разговори, ако не можеше поне малко да се позабавлява.

— Не това исках да кажа. Както казах, аз се тревожа за нея. Ами ако е станала жертва на нечестна игра?

Бош с досада вдигна очи към тавана.

— Тя ще е първата откакто съм шеф на полицията в този град — каза.

— Въпреки всичко мисля, че трябва да проверите.

Началникът на полицията въздъхна тежко:

— Тя е възрастна жена, госпожо Шъмли. Не мога да я безпокоя всеки път, когато си е поканила кавалер вкъщи.

— Но…

— Ако не се появи до няколко дни, обадете ми се пак и тогава ще проверим. Благодаря, госпожо Шъмли. Господ да ви пази.

И той затвори, преди тя да продължи с тирадата си. Понякога копнееше за дните, когато се занимаваше с истински престъпления, а не с параноичните измислици на скучаещи и любопитни граждани.