Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Какво общо има той с убийството на майка ви? Да не би да я е убил? — попита тя.

— Не знам. Затова съм дошъл тук.

Тя кимна.

— Какво ще направите, ако се окаже, че той го е сторил? Може да е много опасен. Ще се опитате да го вкарате в затвора ли?

Фин понечи да отговори, но се спря, когато видя вратата на кухнята да се отваря. Веднага разпозна високия и внушителен Джеймс Бюканън от репортажите по телевизията, които беше гледал. Зад него застана привлекателна възрастна жена, която стискаше полата си с ръце.

— Кой е този, Брук? — попита Бюканън. Тонът му беше учтив, но същевременно остър и заплашителен. — Наближава време за вечеря.

— Това е Скот — отвърна тя.

— Фин — представи се адвокатът.

— Точно така, Фин. Никой не го нарича Скот. Каза, че трябва да разговаря с теб.

— Така ли? — Думите бяха произнесени така, сякаш нямаше нищо по-нормално от това непознати да идват, когато си поискат, за да разговарят със сенатора. — И за какво желае да говори с мен?

— Аз съм синът на Елизабет Конър — намеси се Фин.

Сякаш някой удари шамар на Бюканън.

— Вярно ли? — попита той.

— Да.

Настъпи гробна тишина. Възрастната дама първа я наруши:

— Много съжаляваме за загубата ви. — Изглежда беше искрена, но Бюканън се обърна към нея и я изгледа сърдито.

— Брук, моля те, заведи майка си в трапезарията. След малко ще дойда и аз.

— Мисля да остана — отвърна дъщеря му.

— Катрин — обърна се той към жена си. Тя се поколеба. — Веднага в трапезарията! — изкрещя.

Тя се стресна и подскочи. Инстинктивно вдигна ръка към лицето си, за да се предпази. Бързо се приближи и хвана дъщеря си за ръката.

— Ела, Брук — каза Катрин. — Баща ти трябва да говори с този човек.

Брук се възпротиви:

— Не! Аз оставам.

— Не, ти също отиваш в трапезарията. — Бюканън се втренчи в нея и решителността й се изпари. Отиде до вратата и двете с майка й излязоха от кухнята.

След като Бюканън и Фин останаха сами, сенаторът се усмихна студено. Беше най-страховитата усмивка, от която можеха да те побият тръпки.

— Е, господин Фин — започна, — за какво искате да разговаряме?

— Той призна ли?

Джули Расин беше седнала по турски на пода в апартамента на Закари Лонг. На краката си беше сложила чиния с китайска храна. Пъхна пържен ориз в устата си. Лонг й разказваше накратко за следобедната му среща с Матю Пилар, шефа на гаража на Макдугъл.

— Призна — отговори Лонг от кухнята. — Искаш ли нещо за пиене? Виното от онази вечер остана.

Сърцето й се сви.

— Ти ще пиеш ли?

Той я изгледа остро и тя отвърна очи. Джули разбра, че Лонг се досеща за какво си мисли тя.

— Не — отвърна той. — Няма.

— И аз няма.

— Не означава, че няма да спра да пия. Просто сега не ми се пие.

— Не съм казала, че вече не можеш да пиеш.

— Добре.

Тя се замисли дали думите й са били най-подходящите. Искаше да го окуражи и да го подкрепи, а не да влошава ситуацията. Но едва ли имаше ефект. Лонг не беше от хората, които биха признали, че са се пристрастили към алкохола. Не му беше в природата. Но мълчанието стана непоносимо.

— И какво се случи?

— С пиенето ми ли?

Тя поклати глава.

— С Матю Пилар.

— А, това ли? — Той се приближи към нея. В чинията му имаше пиле по китайски и няколко ребърца. — Никога преди не бях виждал толкова уплашен човек. Той е още хлапе. Музикант. Беше пет следобед, а той още спеше. Сигурен съм, че е напълнил гащите.

— Знаеше ли за какво си отишъл при него?

— Не. Мислеше, че съм отишъл за дрешника му.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Не разбирам.

— Малката му оранжерийка. В дрешника си отглежда цяла горичка, но не от фикуси.

— Трева?

— Да, и то доста. Не е достатъчно, за да е значим играч на пазара. Задоволява личните си потребности, а може би и на част от приятелите си. Въпреки това доста се уплаши, когато ми отвори и аз му показах значката. Глупаво хлапе. Като нищо можеше да ме отпрати. Дори нямах заповед за разпит. Но не, той беше твърде наплашен. Пусна ме да вляза и веднага усетих, че крие нещо. Попитах го дали може да използвам тоалетната и по пътя надникнах във всяка от стаите. Зад един от дрешниците се процеждаше пурпурна неонова светлина. Попитах го какво е това. За малко да припадне. Побеля като тебешир и отвърна на въпроса ми с въпрос: „Кое какво е?“ Посочих към дрешника. „Това. Нещо против да погледна?“ Той само сви рамене. Още преди да отворя вратата на дрешника се разциври.