Дэвид Хосп - Зодия убиец

— С какво? Каква информация е притежавала, която би й позволила да ме изнудва?

Фин го изгледа и процеди през зъби:

— Изнудвала ви е с това, че сте мой баща.

Най-накрая маската падна окончателно. Бюканън реагира така, сякаш са го ударили в гърдите с желязо. Ококори се и челюстта му увисна. Остана така в продължение на няколко секунди, мъчейки се да си поеме въздух или да измисли подходящите думи.

Фин продължи:

— Ето това е истината.

— Махайте се оттук — шепнешком произнесе Бюканън. Устните му трепереха, а кожата му беше станала пепелявосива, но като че собственият му глас му вдъхна малко решителност: — Веднага! Веднага напуснете дома ми!

Фин кимна.

— Тръгвам си.

Отправи се към външната врата, но преди да излезе от кухнята, се обърна и добави:

— Това знам и смятам да го докажа.

Коул седеше в колата си, паркирана на улицата, малко по-нататък от имението на Бюканън, когато Фин излезе от къщата на сенатора. Решително отиде до кабриолета си, без да поглежда назад към къщата. Коул стисна волана по-силно. Фактът, че адвокатът се беше заровил толкова дълбоко, представляваше проблем. Това излагаше на опасност плана на Коул. Но все още не всички възможности бяха изчерпани.

Фин подкара колата си. Коул се поколеба. Имаше прекалено много начини да се подходи към проблема. След като го обмисли за няколко секунди, Коул стигна до извода, че адвокатът е в центъра на всичко. Той беше ключът и единственият начин да се държи проблемът под контрол беше да се държи под око адвокатът.

Той потегли след колата на Фин.

— А сега какво? — попита Козловски.

Фин сви рамене.

— Не знам.

Четиримата се бяха събрали в апартамента на Фин в Чарлстън. Фин седеше на канапето. Козловски седеше на табуретка до кухненския плот, който отделяше хола от кухнята. Лиса и Сали се бяха настанили на столове срещу Фин. Никой не знаеше какво да каже.

— Дадох му да разбере, че нещата не са приключили — обясни адвокатът. — Може и да съм го излъгал.

— Не си го излъгал — отвърна Лиса. — Още не всичко е приключило.

— Не е ли? И какво предлагаш да правим? Единственото, с което разполагам, са думите на Иймън Макдугъл, че Бюканън ми е баща. Това не е достатъчно за нищо, независимо в какво вярвам и в какво не. Да предположим, че реша да го притисна.

— А не искаш ли? — попита тя.

— Казвам само, харесва ли ти или не, че изживявам някаква тъпа гръцка трагедия и не е лесно да реша как да действам.

— Знам. Но не можеш да го оставиш да се измъкне — опонира му Лиса. — Та той е убил майка ти.

— Повтарям: единственото, с което разполагам, са думите на Иймън Макдугъл, че събитията са се развили така. Нямам нищо друго, а и не вярвам той да се съгласи да свидетелства в съда.

— Той има доста силен мотив — отбеляза Лиса. — Ако наистина ти е баща, представи си само как ще се отрази новината на политическата му кариера.

Фин поклати глава.

— Няма как да го докажем.

— Трябва да има начин.

— ДНК проба? — предложи Сали.

— Никога няма да я получим. Трябва ни заповед, за да вземем проба от кръвта на сенатора.

— Ами досието за осиновяване? — намеси се Козловски. — Там трябва да има нещо.

— Може и да има — съгласи се адвокатът. — Завеждащата агенцията обаче не ми се обади. Трябваше да се свърже с мен тази сутрин — и да се срещнем довечера — но тя не отишла на работа, взела си болничен.

— Ами обади й се сега — предложи Козловски.

— Ще й звънна утре сутринта.

— Утре сутринта? Ще оставиш събитията да ти се изплъзнат. Ако наистина искаш да разбереш истината, трябва да й се обадиш по телефона сега.

— Имам само служебния й номер.

— Гръм и мълния, нали имаш името й! Знаеш къде живее. Трябва ли един частен детектив да ти каже как да се сдобиеш с домашния й номер?

Фин изгледа тримата, събрали се в апартамента му. Единствените хора в живота му, които наистина имаха значение за него. В момента и тримата му кимаха утвърдително. Но първа заговори Сали:

— Трябва да го направиш и трябва да го направиш още сега.

Той затвори очи, мъчейки се да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. После си пое дълбоко дъх, изправи се и отиде до плота, където беше сложен телефонът.

Джанет Уошбърн беше постъпила на работа в Нюхемпширския център за здравно обслужване преди две години. Тогава беше като изгубено пале — преди два месеца беше скъсала с приятеля си, беше загубила работата си и се беше преместила да живее в друг щат. Беше далеч от семейството и не познаваше никого в Ню Хемпшир. Отиде в центъра, за да й дадат противозачатъчни таблетки. Нямаше перспектива за нова връзва, но беше толкова самотна, че лесно би направила погрешна стъпка. Достатъчно добре познаваше себе си и си даваше сметка, че е слабохарактерна. Затова не желаеше да й се налага да се сблъсква с последиците от несполучливи решения.