Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Само защото друг човек също знае. Човек, за когото Бюканън не е и предполагал, че ще го предаде. Не го е взел предвид.

— Кой?

Фин очакваше този въпрос, но въпреки това не знаеше как да отговори.

— Не мога да ви кажа.

— Това ни праща в задънена улица. Не разполагам с нищо, което да подкрепи твърденията ви.

— Защо мислите така?

— Вижте, господин Фин. Ще се свържа с полицията в Ню Хемпшир, но без да имам допълнителни улики, нищо не мога да направя. Не разбирам какво искате от мен. Трябва да ми донесете нещо, което реално да мога да използвам. Не се обиждайте, но предвид факта, че доста ме разигравахте по този случай, вие сте последният човек, на когото бих се доверил.

— Значи това е последната ви дума?

— Засега да.

— Правите голяма грешка и ще съжалявате. — Фин направи опит да събуди у детектива чувството за вина, но вече разбираше, че е изгубил словесната битка. Ченгетата нямаха чувство за вина, нито гузна съвест.

— Може би — отговори Лонг все така невъзмутимо, което направо вбеси адвоката. — Но аз решавам какво да правя, да греша или не.

Коул два пъти премина покрай полицейския участък, преди да намери място за паркиране на пресечка и половина и да има видимост към колата на адвоката. Той бе добър в занаята си и понякога му се струваше, че наистина притежава способността да става невидим, но следенето близо до полицейска сграда винаги го изнервяше. Достатъчно бе само един незначителен пропуск и всичко щеше да отиде по дяволите.

Телефонът в джоба на якето му завибрира. Без да сваля очи от малкия кабриолет, той извади апарата и го долепи до ухото си. Знаеше кой го търси.

— Още ли го държиш под око? — попита Макдугъл.

— Да. В полицейския участък е.

— Без съмнение сега говори с Лонг.

— Правилно. Дойде рано.

— А снощи?

Тонът, с който Макдугъл му зададе въпроса, го подразни. Всичко в този човек започваше да го дразни.

— Беше при Бюканън. После се прибра вкъщи. Обади се и на полицията в Ню Хемпшир.

— Значи е придобил добра представа за малката ти разходка дотам. — В гласа на ирландеца имаше укор.

— Бях предпазлив.

— Не се съмнявам. Въпреки това, дори и да не знае подробностите, сигурен съм, че е достатъчно умен да се досети и да събере парчетата от мозайката. Иначе защо би ходил при Лонг?

— Сигурен ли си, че няма да те издаде? — попита го Коул. Време беше да вземе инициативата. — Убеден ли си, че няма да каже на Лонг кой му е дал информацията за Бюканън?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза.

— Сигурен съм — отвърна Макдугъл. Прозвуча почти искрено. — Познава ме достатъчно добре и е наясно какво ще му се случи, ако спомене името ми.

— Какво ще му се случи?

— Ще пратя теб по петите му.

— Понякога това е достатъчно, но понякога не е. Тук не става въпрос за пари, а за семейни ценности.

— За повечето хора парите са по-важни.

— Може би. Но Фин не е като повечето хора.

— Ти само дръж под контрол ситуацията. Много скоро ще има развръзка. Всичко ще се нареди идеално, ако само си вършиш добре работата.

— Че кога не съм я вършил добре? — рече Коул и прекъсна разговора, след което прибра телефона в джоба си. Макдугъл беше прав за едно: развръзката щеше да дойде много скоро.

„Пипай внимателно и не прибързвай…“

Това бяха думите на Таунсенд към Лонг. Добър съвет без съмнение, но бавните действия не бяха в стила на детектива. Докато стоеше на прага на имението на Бюканън на Бийкън Хил, той чувстваше как адреналинът пулсира във вените му. Малко бяха другите неща в живота му, които можеха да му дадат такива силни изживявания. Бяха минали два дни откакто жаждата му за алкохол се беше притаила. Когато си вършеше работата — вършеше я истински, не отбиваше номера — той не се нуждаеше от пиене. Дори не го искаше. Искаше само да изпита тръпката от разобличаването на престъпника. И в случая разобличаване нямаше да има, ако действаше бавно.

Вратата се отвори и той се сблъска с недоволната физиономия на Катрин Бюканън. Беше облечена в светлосин кашмирен пуловер — за вещите беше по-скоро цвят „азур“ или „сапфир“ — но за Лонг си беше просто син. Перлената огърлица беше на врата й. Гримът беше майсторски нанесен. Но на фона на цялото това съвършенство очите й бяха на уплашено диво животно.

— Мисля, че ви беше ясно казано повече да не идвате тук.

— Така беше, но ми се налага да си върша работата, със заплахи или без.