Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Тя горчиво се изсмя, пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Беше зрелищна сватба. Шестстотин души. Страниците за светска хроника по вестниците се занимаваха с организацията на сватбата в продължение на шест месеца. Почти достатъчно да компенсира факта, че годеникът ми преспа с друга жена в нощта преди сватбата.

— Но въпреки това се омъжихте за него.

Тя го погледна, все едно че той беше идиот.

— Разбира се — каза. — Аз бях Катрин Сейнт Джеймс. Имах отговорности. Отговорности, които до голяма степен не успях да изпълня.

— Как така?

— Съпругът ми е от голяма фамилия. От мен се очакваше да родя деца — много деца, за предпочитане момчета. Не можах. Бяхме женени повече от десет години, когато се роди Брук. И дотук. Ако съпругът ми поради тази причина таи горчив гняв към мен, не го виня. Така че, като ме молите да ви помогна да вкарате съпруга ми в затвора, трябва да си дадете сметка колко глупаво звучат думите ви. Освен това аз никога не бих сторила нещо, с което да разруша семейството си.

— Да, вероятно сте права. — Той огледа стаята. — Как бихте могли да се откажете от всичко това? По-добре да се примирите с побоите — ако искате го наричайте горчив гняв, за да оправдаете поведението му. А и за вас няма пряка опасност, нали? Та вие сте негова съпруга. Вие сте майка на детето му. — Той кимна към нея. — Тогава сама се погрижете за себе си. Сам ще намеря изхода. — Лонг тръгна към остъклената врата, но се спря. — Трябва да ви кажа още нещо. Елизабет Конър не просто му е помогнала да престъпи закона. Познавал я е от повече от четирийсет години.

Катрин Бюканън объркано поклати глава.

— За какво говорите?

— Познавал я е още дори преди да срещне вас. Всъщност й е направил дете. — Изчака думите му да проникнат в съзнанието й. — После зарязал и двамата. Бебето е било дадено за осиновяване. Подозирам, че той я е убил. — Катрин трескаво заклати глава, докато сълзите й се стичаха по бузите. — Сигурна ли сте, че не искате да ми помогнете? — Лонг си помисли, че най-накрая е уцелил слабото й място. Нямаше съмнение.

В този миг зад него някой сподавено възкликна:

— Не! — Беше женски глас. Лонг се обърна. Брук Бюканън стоеше до вратата на дневната. От колко ли време ги беше слушала? Съдейки по изражението й, от достатъчно. — Не! — повтори тя.

Катрин Бюканън веднага промени поведението си. Не остана и помен от каквато и да било уязвимост и плахост. Тя се стегна и си пое дълбоко въздух.

— Време е да си вървите, детектив — каза.

Той погледна първо майката, после дъщерята. Сълзите на Катрин бяха пресъхнали, но пък бликнаха сълзите на Брук.

— Не можеш да го пазиш вечно, майко. Не можеш — примоли й се дъщерята. — Крайно време е да спреш.

— Детективе! — извика Катрин. — Ако нямате полицейска заповед, веднага напуснете този дом!

— Госпожо Бюканън, Елизабет Конър беше убита. Не разбирате ли какво означава това? Била е замесена в незаконна схема за предизборно финансиране и по всичко изглежда е имала дете от съпруга ви. Провела е пет телефонни разговора със съпруга ви и с господин Макдугъл няколко седмици преди да бъде открита мъртва. Никой друг, освен съпругът ви няма по-силен мотив да я убие. Ако ми позволите, само…

— Веднага, детектив! Вървете си или ще направя така, че да излетите от полицията още преди да сте седнали на бюрото си.

— Майко, моля те! — извика Брук. — Твърде дълго продължи. Той не може повече да се отнася така с теб! Не може да се отнася повече така и към двете ни!

— Брук, затваряй си устата! — изкрещя Катрин на дъщеря си и отново се обърна към Лонг: — Махайте се веднага!

Той примирено вдигна ръце. Опитът го беше научил, че на света няма по-свирепо и страшно създание от майка, защитаваща детето си.

— Тръгвам си — каза той. — Рано или късно ще излезе наяве.

— Може би — отговори Катрин. — Но дори и да излезе наяве, няма да е от член на това семейство.

Питър Мичъл седеше в микробус пред офиса на Джоуи Слейд в Дорчестър. Всъщност в микробуса се бяха натъпкали седем души, всичките със сини шушлякови якета с жълти надписи „БП“ — Бостънска полиция. С изключение на прокурора всички останали бяха въоръжени, двама от полицаите — с едрокалибрени пушки. Той тайно желаеше да им бяха дали повече огнева мощ. Не защото очакваше да има опасност — такава определено нямаше — а защото искаше да направи възможно най-публичната демонстрация на сила. Шок и ужас. Военната операция със същото име може и да не беше постигнала стопроцентов успех, но Мичъл предполагаше, че подобен подход ще е дяволски ефективен в центъра на Бостън.