Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Аз не съм баща ти — каза той.

— Тогава защо си дошъл?

Сенаторът стана и закрачи пред Фин.

— Както казах вече, никога не ми се удаде възможност да се докажа на какво съм способен. Е, свърших добра работа, като опазих богатството и бизнеса на семейството. Мнозина други в ситуация като моята пропиляха това, което имаха. Но въпреки всичко не е същото като да се самоизградиш, да построиш нещо сам от нулата. Като резултат от това, ако ще оставя някакво наследство, то ще е в политиката.

— С други думи, притесняваш се за преизбирането.

Бюканън спря да крачи.

— Да, притеснявам се. В опасни времена като днешните един подходящ човек, поставен на подходящ пост, може да свърши много.

— Ти като сенатор? Подходящ човек на подходящ пост?

— Сега, за в бъдеще… — Той повдигна вежди. — Кой знае накъде ще ме отведе животът.

— Изобщо не ми пука накъде ще те отведе. Имам си собствени проблеми за решаване.

— Именно — твои, а не мои! — повиши тон Бюканън и посочи с пръст към Фин. — Мен не ме замесвай. Имаш ли представа какви вреди ще нанесеш, ако продължиш по този път?

Адвокатът мълчаливо се вгледа в него, объркан, несигурен какви чувства да изпитва към този човек, който му беше дал живот. Човекът, който веднъж вече се беше отрекъл от него и сега искаше да се отрече отново. Гадеше му се от цялата тази работа.

— Каза, че не си ми баща.

— Не, не съм!

— Докажи го. Съгласи се да ти вземат кръвна проба.

Бюканън поклати глава.

— Не мога. Не разбираш ли? Съглася ли се, историята ще излезе наяве. Веднъж излезе ли наяве, вече няма да има значение дали резултатът от теста е положителен или отрицателен. Няма да има значение дали съм убил или не Елизабет Конър.

— Не е вярно.

— Вярно е. Повечето хора все още мислят, че Ричард Джуъл е човекът, който е заложил бомбата по време на олимпиадата в Атланта. Всички още си мислят, че Гари Кондит е убил Чандра Леви. Вече няма значение, че и двамата са невинни и че и в двата случая полицията е открила истинските убийци.

— Не разбирам накъде биеш.

— Натам, че сега от теб зависи съдбата ми.

Денят в училище мина ужасно. Часовете, които обикновено бяха интересни на Сали, днес й се сториха скучни. Часовете, които обикновено съумяваше да изтърпи, днес бяха непоносими, Фин не й излизаше от главата. Дори го помоли да пропусне часовете, но той беше непреклонен. Съгласи се с него само защото съзнаваше, че той отдава голямо значение на образованието й.

Щом свърши и последният й час, тя скочи в автобуса до гарата и оттам взе влака до Лекмиър. Оттам имаше само километър до кантората на Фин. Тя вървеше целеустремено, изгаряше от желание да разбере как е минала срещата с полицейския детектив. Питаше се защо още не са арестували Бюканън. Надяваше се да го сторят. Не понасяше хора, изоставили децата си.

Видя ги, когато зави на ъгъла на Уорън Стрийт. Двама мъже в костюми и слънчеви очила, застанали пред вратата на офиса. Постоянно въртяха глави наляво-надясно, регистрираха всяко камъче и всяко движение около тях. Гледаха на останалите пренебрежително и заплашително. У нея се надигна гняв. Ускори крачка. Какво ли те търсеха те пред кантората на Фин?

Мъжът отляво я забеляза първи. Въртенето на главата спря и слънчевите очила се фокусираха върху нея. Той се обърна към другия и му кимна. Двамата се съсредоточиха върху Сали и я наблюдаваха, докато тя приближаваше. Тя не им обърна внимание и понечи да мине до вратата, но двамата й препречиха пътя.

— Съжалявам, госпожице — каза този отдясно. Беше застанал върху гранитното стъпало и я гледаше отвисоко.

— Истински ще съжаляваш, ако не ме пуснеш — отвърна тя.

Мъжете се спогледа и снизходително се усмихнаха, което идеше да покаже, че ни най-малко не се плашат от нея. После единият отново я погледна отвисоко и отговори:

— Не можете да влезете.

— Дошла съм при Фин.

— Не, точно в момента не може. Той има среща.

— Добре, тогава ще почакам в кабинета на Козловски. — Отново посегна към вратата, но този вдясно светкавично избута ръката й.

— Не правете така — изрече тя с равен тон.

— Не е за вярване — обърна се десният към партньора си. Онзи поклати глава, но изражението на лицето му остана все така непреклонно. — Господин Фин не иска никой да го безпокои в момента. В среща е.

— Нека той сам ми го каже.

— Той ни нареди така.

— Лъжете. — Сърцето й заби учестено. Дали Фин не беше в опасност? Този вляво се разколеба, но десният се ядоса.