Дэвид Хосп - Зодия убиец

Сложи си гумени ръкавици и завъртя дръжката внимателно, за да не унищожи евентуални отпечатъци. Едва ли щяха да открият нещо полезно, но човек никога не знаеше. Дръжката се завъртя леко и той бутна предпазливо вратата. Вратата се отвори безшумно и Лонг пристъпи навътре.

Смрадта беше нетърпима. Завесите бяха спуснати и в апартамента цареше мрак. Само отстрани на прозореца си пробиваха път отделни лъчи светлина, но те бяха недостатъчни, за да може да огледа добре мястото. Рафтовете на стените на хола бяха празни, а книгите и картините — пръснати по земята. Някой беше обърнал масичката за кафе и беше преровил бюрото в ъгъла. Чекмеджетата заедно с множество касови бележки, листове хартия и писма бяха извадени и струпани на купчина. Точно пред входната врата на пода лежеше дамска чантичка, обърната с хастара навън, съдържимото беше изсипано до нея. Трупът на Елизабет Конър лежеше по лице насред цялата тази бъркотия.

Лонг внимателно заобиколи пръснатите по пода вещи и се приближи до тялото. Тя беше слаба, с тъмна коса и светла кожа. Беше с жълта блуза и син панталон. Едната обувка още беше на крака й, другата лежеше наблизо. Под главата й върху килима се беше образувало продълговато тъмно петно. Вляво от трупа беше захвърлен ръжен за камина. Самата камина беше в другия край на помещението и Лонг видя комплекта от приспособления, към които очевидно принадлежеше ръженът.

Той клекна и погледна лицето на жената. Очите й още бяха вторачени в килима и Лонг с мъка се удържа да не ги затвори. Не беше негова работа, а и не искаше да докосва нищо до пристигането на съдебния лекар и криминалистите. „Съжалявам“ — промърмори.

Чу стъпки откъм стълбището.

— Докторът пристигна — провикна се полицай Уошингтън и се появи отдолу, пъхтейки. После се закашля от неприятната миризма.

— Колата още пътува, но докторът се качва по стълбите. — Уошингтън застана на входната врата и се огледа. — Забелязахте ли нещо интересно?

Детективът се изправи и поклати глава.

— Не. Вероятно някой наркоман, който е търсел пари за поредната си доза.

— Мислите ли?

Детективът сви рамене.

— Няма как да сме напълно сигурни, докато не направим подробен оглед, но версията ми се вписва в обстановката. Бравата е отворена с шперц. Мястото е било обърнато наопаки, но за секунди. Изглежда, че напада места, където предполага, че може да намери някакви ценности. — Той огледа бъркотията и мебелите. — Едва ли е открил кой знае какво. Може да му стигне да се надруса един-два пъти. Не повече. По всяка вероятност в момента на престъплението тя или се е намирала в хола, или е била отзад в спалнята, или се е прибирала вкъщи, докато той е извършвал престъпното деяние. Престъпникът сграбчва първия предмет, който му попада пред очите — ръжена — и силно я удря. След което изчезва яко дим.

— Само това ли? — попита Уошингтън. — Смятате, че някой може да убие толкова лесно?

— Повярвай ми, хората убиват с къде по-голяма лекота.

Фин и Козловски влязоха в „Закона на Мърфи“ — бар в покрайнините на търговския район в Южен Бостън. Намираше се в дълга бетонна сграда с яркочервена тента отпред и матирани стъкла. Вечер заведението представляваше прилично място за общуване на най-различни хора, като се започне от местните, мине се през бачкаторите и се свърши с „белите якички“, които работеха в луксозни и скъпи офиси в центъра на града. Когато влязоха обаче, все още беше два следобед. По това време единствените хора в бара бяха тези, които нямаше къде другаде да отидат.

Кевин Макдугъл седеше в сепарето в другия край в компанията на още двама души. Тези двамата надминаваха по размери Кевин, което не беше голяма работа. Иймън Макдугъл беше над метър и осемдесет, но жена му беше дребна, не по-висока от метър и петдесет и едва ли тежеше повече от четирийсет и пет килограма. Синът им беше наследил телосложението на майка си. Но той беше преодолял физическите си дадености с упоритост. Тренираше непрекъснато и мускулите му изпъкваха изпод тесните дрехи. Ръцете, краката и вратът му бяха покрити с татуировки, които се виеха по кожата като клоните на някаква лоза и непрекъснато растяха и покриваха нови части от плътта му. Беше с избухлив нрав и се славеше с репутацията, че играе мръсно.

Фин и Козловски прекосиха бара и се приближиха към тримата в сепарето. Козловски кимна на бармана, който му отвърна.

Тримата в сепарето забелязаха Фин и Козловски — в тих и спокоен следобед като този не беше много трудно — и двамата спътници на Макдугъл веднага се изправиха и преградиха пътя към сепарето.