Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Много смешно. — Бебето се беше събудило и започна да плаче. Лиса го постави изправен върху коленете си. — Чичо Фин иска никой да не му се бърка в живота, нали така, Андрю? Да, така е. — После го постави отново в седалката и се зае да търси бутилка из детските торби. — Като стана дума за това, наистина ли ще представляваме хлапето на Макдугъл в съда?

— Първо ще говорим с него.

— Има ли разлика?

— Може би няма да му хареса това, което ще му кажа, и ще можем да се измъкнем. Знаеш ли го?

— Да, знам, както и ти.

Вратата се отвори и двамата едновременно се обърнаха. Мъжът, застанал пред тях, изглеждаше като излязъл от романите на Стивън Кинг. Беше на петдесет и няколко години, с гъста прошарена разрошена коса. Дрехите му бяха измачкани и лекьосани. Лицето му беше мръсно, но не достатъчно, че да скрие дългия и дълбок, назъбен белег, който започваше от ъгъла на окото му и свършваше точно под ухото. Беше едър и набит. Вдигна някаква мръсна компютърна разпечатка над главата си и възкликна:

— Имам го!

— Здрасти, скъпи, как прекара вечерта? — попита Фин.

— Майната ти.

— Коз! — скара му се Лиса. — Съобразявай се с детето!

— Извинявай, не го видях.

Тя се приближи и го целуна по бузата.

— Няма нищо. Я, ама ти вониш.

— Защото пълзях из боклука.

— Е, всеки си има някакво хоби — обади се Фин.

— Да, всеки — отвърна Том Козловски. — Моето е да ти спасявам задника. Прекарах нощта да наблюдавам апартамента на Спенсър и да чакам да видя как ще реагира на ареста на партньора си.

Фин се заинтригува. Уил Спенсър беше съдружник на Карло Манели — клиент на Фин, който беше арестуван за търговия с наркотици пред ресторанта на Спенсър и Манели. Обвинението срещу Манели беше бетон.

— И? — попита адвокатът. — Как го понесе?

— Не много добре. Рано тази сутрин излезе от апартамента си с един сандък и се качи в колата си. Потегли към ресторанта, зави откъм задната страна и изхвърли сандъка в кофата за боклук.

— И ти влезе в кофата?

Козловски се намръщи.

— Не ставай глупав. Мислиш, че нямаше да забележи, ако бях тръгнал да ровя в кофата зад ресторанта му?

— Имаш право.

— Щях да изчакам до късно през нощта, но докато седях, един голям боклукчийски камион спря и изпразни кофата. Последвах камиона. На следващото му спиране дадох на шофьора петдесетачка и той ми позволи да се кача отзад.

— Хитро — отбеляза Фин и погледна към Лиса — Сега разбирам защо толкова много го обичаш.

— Трудно е да му устоиш.

— И на вируса ебола е трудно да се устои.

— Продължавай в същия дух и няма да ти кажа какво открих.

— Извинявай, Коз. Продължи, моля те.

— Всичко е тук. Дати, суми, клиенти. Цяло едно черно счетоводство. Всичко съвпада с уличните сделки с наркотици, за които ФБР обвинява Карло Манели. Спипахме го. Не е бил нашият клиент, а съдружникът му в ресторанта Спенсър.

— Странно. — Фин намигна на Лиса. — Аз бях заложил на Мустака.

— Това не оневинява ли Манели? — попита Козловски съвсем сериозно.

— Откъде да знаем, че не са били замесени и двамата? Те са съдружници в ресторанта, защо да не са и в търговията с наркотици? Как така Манели не е забелязал, че в ресторанта е имало пари в повече всяка седмица? Ако отидем с това при федералните, те ще вдигнат мерника и на Спенсър и ще обвинят и двамата като съучастници. Вероятно обвинението ще издържи, независимо дали е вярно или не.

— Значи няма да ходим при федералните. Остави ги да продължат да водят делото срещу Манели. Когато се стигне до съдебен процес, ще извадиш коза. Така ще объркаш изцяло тезата на прокурорите и, воала, ще имаш основателни съмнения.

Фин се замисли.

— Може и да проработи — отвърна скептично. — Но нямаме по-добър вариант.

— Виждаш ли? Струваше си нощната смяна, петдесетте долара и новите дрехи. Всичко това ще го пиша на твоята сметка.

— Хубаво. Аз ще го пиша на сметката на Манели като разходи за подготовка на делото.

Козловски свали якето и се опита да изтрие с пръст едно тъмно петно на ревера.

— Все ми е тая, за мен е важно да си получа парите.

— Че по колко върви едно спортно яке в „Уолмарт“?

— Подигравай се колкото искаш, но хората, с които си имам работа, не се доверяват на човек, облечен в костюм за хиляда долара. Щом искаш да говорят с теб, трябва да изглеждаш като един от тях. — Той сви якето на топка и го хвърли в кошчето за смет. — Нещо да се е случило, докато ме нямаше?

— Фин се съгласи да представлява сина на Иймън Макдугъл — каза Лиса.