Дэвид Хосп - Зодия убиец

Миг по-късно в стаята подобно на ураган влетя Емили. Съчетание от немска ефективност и ирландски темперамент, сестрата се доближи до Лизи и взе стъклена чаша със сламка от масичката до леглото, след което поднесе сламката до устните й. Лизи отпи въпреки болката и осъзна силната си жажда, докато благодатната течност се разливаше из тялото й. След като изпи половината чаша, тя отдръпна устни от сламката.

— Какво стана? — попита.

— Седалищно раждане — отвърна Емили. — Нещата се усложниха и лекарят се притесни сериозно. Изгуби доста кръв.

Лизи отново понечи да се обърне, но вратът й сякаш беше стегнат с менгеме.

— Боли ме главата — каза.

— Това е нормално. Трябваше да те приспят с етер. Минава време, докато човек се отърси от ефекта на упойката. Още няколко дни ще те боли, после ще мине. — Сестрата огледа тялото й и се намръщи. Момичето се сконфузи. — Имаш ли някакви други оплаквания? — Тя отново взе чашата и я поднесе към болната, но Лизи поклати глава.

— Какво стана с моето бебе? — с треперещи устни попита момичето.

Емили върна чашата на масичката и стана от леглото. Приглади с длан престилката и изправи гръб.

— Това не е твоя грижа, нали така?

Лизи усети стичащите се по бузите й сълзи.

— Не, моя грижа е — каза тихо.

— Вече не. На бебето ще му е по-добре в семейство, което може да се грижи за него. С истинска майка, която не е пропаднала. Мисля, че се разбрахме.

— Никога не съм се съгласявала.

— И не е необходимо.

— Бебето ми добре ли е?

— Добре е, но не е твоето бебе.

Силна пулсираща болка обхвана главата й. Опита се да събере мислите си, но те непрекъснато й убягваха.

— Моля ви. Кажете ми поне момче или момиче е.

Емили скръсти ръце.

— За какво ти е да знаеш? Ти никога няма да бъдеш част от живота му, не го ли разбираш? Вече подписа документите и се съгласи.

— Знам. Просто…

— Така е по-добре за всички, дете мое. Не можеш да си представиш каква късметлийка си. Всичко ще бъде така, сякаш изобщо не се е случвало. Можеш да продължиш на чисто живота си. Можеш да постигнеш нещо смислено. Да бъдеш примерна. Трябва да си ни благодарна. Не всяка жена в твоето положение успява да изтрие петното на срама от себе си.

— Моля ви! — проплака Лизи. Главата й щеше да се пръсне от болка, но това в момента не беше от значение. — Момиче или момче?

Емили свали ръце, после пак ги скръсти. Момичето долови нерешителност у сестрата.

— Момче — отвърна тя след секундно колебание.

— Момче — повтори Лизи и се надигна на лакти, превъзмогвайки болката — Искам да го видя.

— Не! — Емили поклати глава, този път без никакво колебание. — Не може.

— Искам да видя моето бебе! — изкрещя Лизи. Викът й отекна от каменните стени и се понесе по коридорите. — Пуснете ме да го видя!

— Можеш да крещиш колкото си искаш — изрече студено сестрата. — Свикнали сме.

Лизи беше съсипана.

— Искам да видя моето дете! — изкрещя отново тя, докато тялото й се раздираше от конвулсивна болка. — Пуснете ме да го видя! Моля ви, дайте ми да видя сина си!

Емили се наведе застрашително над нея и сърдито процеди:

— По-късно ще намина пак, когато се почувстваш по-добре и започнеш да се държиш разумно. Накрая и ти ще го разбереш. Така е най-добре за всички. — След тези думи сестрата се запъти навън.

— Чакайте! Моля ви! — провикна се Лизи и Емили спря на вратата, но с гръб към момичето. — Какво ще стане с него?

Сестрата се обърна и впери в младата жена ледения си поглед, по-леден и суров от виелица в Нова Англия.

— Ще се радва на щастлив живот… ако го оставиш на мира. Обещавам ти, ще бъде щастлив.

2010 година

Скот Фин съвсем не беше щастлив от създалата се ситуация. Седнал в кабинета си в Чарлстън, той погледна към седналия от другата страна на бюрото Иймън Макдугъл. Въпреки че костюмът на Макдугъл беше добре скроен и от скъп плат, сакото не стоеше никак добре върху широките и набити рамене на посетителя. Яката на ушитата по поръчка риза се беше впила в дебелия му врат, а италианските обувки ужасно го стискаха. Той извади копринена кърпичка от джоба и издуха носа си.

— Не мога да го направя, Иймън — каза Фин. Макдугъл беше опасен човек и рискът не беше никак малък.

— Напротив, можеш и още как — отвърна Макдугъл. Ирландският акцент още не беше изчезнал от говора му. — Нещо повече, ти ще го направиш. Не ти ли пращам достатъчно клиенти? Не ти ли давам работа?

— Пращаш ми, защото печеля делата в съда. — Адвокатът беше на около четирийсет и пет години и имаше впечатляващ списък от съдебни победи, който напълно оправдаваше самоувереното му поведение. Висок и слаб, с черна коса и с набраздено от бръчки лице, той притежаваше естествено обаяние, което му помагаше да спечели доверието на съдебните заседатели. Но и цялото обаяние на света не би могло да помогне за случая на Макдугъл. — И когато ми дадеш дело, което не може да бъде спечелено, съветвам хората ти или да се откажат от исканията си, или да си намерят друг адвокат — да се оставят на късмета и да се подготвят за присъда. Не обичам да увъртам и ти много добре го знаеш.