Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Чао засега — каза той. — Продължавайте все така. — Отвори вратата и излезе на хладния октомврийски въздух, след което се запъти към кадилака, паркиран на Уорън Стрийт. Двама едри мъже, подпрели се на бронята, се изправиха и се опънаха като струни, веднага щом го зърнаха. Единият му отвори задната врата на колата, а другият седна зад волана, Фин застана до прозореца и съпроводи с поглед кадилака.

— Браво, шефе! — каза Лиса. — Постави го на мястото му.

— А ти как би постъпила на мое място?

— Не знам, казвам само, че идеята не е добра.

— Да, не е добра.

Вятърът брулеше пожълтелите листа и ги струпваше на купчини пред триетажната сграда на Масачузетс Авеню, точно след кръстовището с Мелнея Кас Булевард, когато детектив Закари Лонг паркира отпред. Погледна записаното в тефтера си. Петстотин седемдесет и девет. Това беше мястото. Наведе се и извади изпод седалката малка плоска бутилка, отпи от нея и я върна отново под седалката.

Стълбищните площадки пред входа на сградата бяха изпълнени с лица в най-различни кафяви нюанси на кожата. В очите им се четеше тревога, докато го гледаха как слиза от колата. Един човек беше излязъл пред самата сграда. Полицай Рей Уошингтън стоеше като часови пред входа на блока, като не даваше на никого да влиза и от време на време хвърляше поглед към недоволстващото множество около него.

Лонг погледна към сградата. Десет пресечки по на север, в модерния Бек Бей, постройката щеше да украсява квартала като бижу. Масивна, с високи заоблени прозорци на четириетажната фасада, загатващи за една останала в миналото гордост. Малко по-нататък по улицата имаше подобна сграда, която стоеше празна и със заковани дъски на вратите и прозорците. По претъпканите с коли улици пълзяха линейки с виещи сирени, откарващи нуждаещите се от медицинска помощ в разположената наблизо Метрополитън Хоспитал. Във винарския магазин от другата страна на улицата се очертаваше да избухне скандал, извисяваха се сърдити гласове на хора, говорещи със силен акцент. От близката Саут ийст Експресуей се чуваха клаксони.

Лонг извади от джоба си дъвка, лапна я, смачка хартиената опаковка и я пъхна обратно в джоба си. Направи го по-скоро по навик. Не му пукаше дали някой знаеше за пристрастеността му към алкохола или не.

Приближи се бавно, попивайки обстановката наоколо. Стигна до стълбите, спря се и насочи погледа си към събралите се на входа на съседната сграда. Набеляза си лицето на най-едрия сред тях и му кимна. Онези, които също стояха на площадката, с любопитство се вторачиха в него. Мъжът сякаш се поколеба за миг, заби очи в земята, но после също кимна на Лонг. Добро начало. Детективът се нуждаеше от помощта и сътрудничеството на съседите и затова беше важно да ги спечели на своя страна колкото се може по-скоро.

Когато отново се обърна към входната врата, с периферното си зрение забеляза едно друго лице. Не можа да се сети къде, но го беше виждал. Като призрак-фантом, който се изпарява от съня му в ранните часове на утрото, смътен и отдалечен. Беше белокож, със стоманеносива коса, в унисон с цвета на небето. На челото си имаше светлорозов белег във формата на буквата V. Но това, което го открояваше от останалите, беше, че гледаше право към Лонг, без никакво стеснение или страх. Това предизвика необяснимо тревожно предчувствие у детектива. Когато се обърна отново и го потърси сред тълпата, беше изчезнал.

Лонг стисна силно ръждивото перило и се подвоуми дали да не се заеме с преследването му. Но после си зададе въпроса: „За какво да го преследвам? Какво незаконно е сторил? В края на краищата да гледаш вторачено в някого не е престъпление.“

Огледа за последно тълпата, след което се заизкачва по стълбите.

Полицай Уошингтън го погледна притеснено. По челото му под фуражката беше избила пот въпреки хладното октомврийско време.

Лонг разбра защо.

— Бързо пристигнахте, детектив — обърна се към него Уошингтън.

— Бях тръгнал в тази посока, когато получих повикването — отвърна той. — Само отбих от магистралата.

Полицаят нервно погледна часовника си и сконфузено се усмихна. Лонг знаеше, че минава единайсет часът.

— Значи сега идвате? Трябва да се преоблека в цивилни дрехи.

— Бях на погребение.

— Извинете. Някой близък ли?

Лонг поклати глава.

— Баща ми.

— Дявол да го вземе, не исках да ви… Моите съболезнования. Съжалявам.

— И той също. Какво имаме тук?

Уошингтън се поколеба. Лонг усети, че на полицая му стана неловко да го занимава със случая. Съболезнованията бяха напълно достатъчни.