Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Да, благодаря за загрижеността.

Мърфи го погледна в очите и Лонг отвърна лице настрани.

— Ако искаш да споделиш с някого, познавам доста добри специалисти. От службата ти ще платят за терапията.

— Да, знам. Благодаря, добре съм.

— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. Ти си добро ченге. Не се оставяй да ти отнемат това. — Лонг не отвърна нищо. Лекарят огледа стаята. — Ще те държа в течение и ще ти се обадя, ако открием нещо.

— Добре, благодаря, докторе. — Лонг съпроводи с поглед Мърфи, който напусна стаята. В помещението останаха няколко момчета криминалисти, който правеха последните снимки на сцената на престъплението и почистваха оборудването си, но скоро мястото щеше да опустее. Всички знаеха какви са шансовете да се разплете случай като този, затова и ентусиазмът не беше голям. Униформените полицаи обикаляха из района и разпитваха жителите му, но до този момент не бяха научили нищо съществено. Никой не беше видял и чул нищо, никой не знаеше нищо.

Господи, как му се пиеше само. „Още не — каза си. — Малко по-късно.“

Лонг се наведе и започна да събира листовете хартия, пръснати по пода. Трябваше да прегледа всеки един от тях и като че до този момент не се беше сблъсквал с подобен случай. Колкото по-бързо приключеше с рутината, толкова по-скоро щеше да приключи със самия случай.

Час по-късно откри това, което търсеше. Беше прегледал почти цялата кореспонденция — главно сметки за плащане. Няколко каталога на стоки от евтини вериги магазини, с една дума никаква лична поща. Тъкмо си мислеше, че е свършил работата си тук.

Но то не беше в купчината на пода, нито в чекмеджетата или по рафтовете. Беше залепено на дъното на едно от чекмеджетата на бюрото, което беше захвърлено на пода. Грижливо замаскирано, то се сливаше с дървесината и Лонг за малко да го подмине, ако не беше понечил да върне чекмеджето на мястото му в бюрото. Чекмеджето не искаше да влиза и той го обърна, за да види къде са улеите за плъзгане.

Когато дръпна плика, за да го отлепи, по прозрачното тиксо останаха парченца дървесина. Пликът беше среден на големина, с метален механизъм, за да може да се отваря и затваря многократно. Лонг го отвори и откри вътре старо пожълтяло писмо. Той го огледа внимателно. Пликът беше изцапан с нечии пръстови отпечатъци, пощенската марка беше размазана. Успя да различи само датата на получаване — юли 1991 година. Прочете писмото два пъти. Изглежда, текстът нямаше никаква връзка с убийството, но това само усложняваше разследването. Най-малкото щеше да отложи приключването на случая. Лонг не беше против, та нали за това му плащаха.

— На колко години си, Кевин? — попита Фин.

— Кво те засяга?

Фин погледна към Козловски.

— Направо не е за вярване. — Поклати глава и отново се обърна към Макдугъл: — Зададох ти съвсем прост въпрос, лайненце такова. На колко си години?

Макдугъл изпъчи брадичка подобно на сърдито дете, но след миг отговори:

— На двайсет.

Козловски посочи към бармана:

— Ще трябва да кажа на Джими да не ти сервира алкохол вече.

— Прав ти път. Аз пък ще трябва да ти прережа гърлото — отвърна Макдугъл. — После ще си намеря друг бар.

— Май не си много умен, Кевин? — продължи Фин. — Е, добре, в моя бизнес се налага да работя с доста момчета, дето са тъпи като галоши, така че съм свикнал. Искам да знам с какъв човек си имам работа.

— Само на двайсет съм, но съм достатъчно умен, за да имам собствена банда — процеди през зъби Кевин. — Достатъчно умен да карам беемве седмица и да живея в мезонет. Ти ква кола караш бе, смотаняк?

Фин огледа двамата мъже, седнали в другия край на бара. Единият още притискаше кърпичката на Козловски към челото си, за да спира кървенето. Те гледаха някакъв анимационен филм на телевизора над бара и бяха изгубили всякакъв интерес към случващото се в сепарето.

— И ти викаш на това банда? — попита Фин. — Коз ги обезвреди за десет секунди, а получава помощ като безработен. На техния фон идиотите, с които се занимавам ежедневно, изглеждат като професори академици. Разбери го, Кевин, единствената причина никой досега да не ти е пресичал пътя е, че си синчето на Иймън Макдугъл и всички се страхуват от него достатъчно, че да те оставят на мира. Това не те прави умен, а по-скоро късметлия.

— Умен съм — отвърна Кевин, но с наведена глава.

— Не, не си. Хванали са те, като си продавал кокаин на полицай под прикритие в близост до някакво училище. Ако беше умен, щеше да знаеш, че ако пласираш дрога в радиус от двеста метра от училище, ще лежиш двойно повече време в затвора. И ето ти на, идвам тук и те намирам с тези загубеняци в бара, докато предстои да те съдят, а на всичкото отгоре гаранцията, под която са те пуснали, е да не припарваш до наркотици и алкохол, да не припарваш до никого, който има досие на престъпник. Ако беше умен, щеше да стоиш далеч от всякакви проблеми, докато си под гаранция. Нищо не би вбесило един съдия повече от това да разбере, че някой, когото е пуснал под гаранция, не спазва поставените условия. Това ги злепоставя в очите на другите, подронва авторитета им. Но не, ето те тук, с чифт юнаци, които несъмнено вече са излежали поне един срок. Обръщаш джинове и уискита едно след друго, търсиш си белята. Не е никак умно от твоя страна.