Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Не можеш или не искаш? — Тайлър очевидно беше бясна. Тя пристъпи напред към нея. — Не разбираш ли какво ти предлагам? Искаш да имаш приятели тук, нали? Аз мога да ти помогна.

— Как?

— Познавам доста хора и имам доста приятели. Ако ми помогнеш с това, моите приятели ще бъдат и твои.

Сали се намръщи.

— Това е доста жалко, не мислиш ли? — В този момент видя колата на Фин да паркира наблизо и стана.

Тайлър я сграбчи за рамото.

— Мога да бъда страхотна приятелка, но мога да бъда и безмилостен противник.

Сали се наведе към нея и заговори с равен тон:

— Аз съм нова тук и ти не ме познаваш, затова ще се престоря, че не си ми казала нищо и няма да ти се обидя. Не се занимавам с наркотици. Не купувам наркотици. Що се отнася до твоята популярност, не си ли си давала сметка, че тя се дължи на това, че си духала на половината отбор по хокей? — Другото момиче се шокира от чутото. — Какво да правиш, училището е малко, всичко се знае. Дори новите ученици чуват клюките. А ако говорим за врагове, ти дори нямаш представа какво означава това. Ако искаш истински враг, намерила си точния човек. Там, откъдето идвам, не отмъщаваме на някого, като не го каним на партито или не си говорим с него, както правят нацупените госпожици. Приемаме го съвсем сериозно. Ако смяташ, че си готова и че го искаш, само ми свирни. — Сали погледна към рамото си. Тайлър продължаваше да я стиска. — Ако ли не, си махни шибаната ръка от мен.

Тайлър мълчаливо свали ръка. Понечи да каже нещо, но се спря.

— Благодаря ти. — Сали погледна Тифани и се запита как още се държи на крака. Изглеждаше така, сякаш вече е в несвяст. — Приятно ми беше да се запознаем. Може да се видим някой път след училище. Да си направим маникюра.

Фин подкара очукания си кабриолет Ем Джи по улицата, която водеше към училището. Без значение колко печелеше, той никога не би сменил тази кола. Тя беше част от него подобно на приятел или куче.

Училището беше красиво — по-голямо от градския колеж, който той беше посещавал вечерно време, и много по-скъпо. Едно от малкото неща, които можеше да даде на Сали, едно от малкото неща, които нямаше начин да оплеска. Тя беше с него от по-малко от година и все още имаше проблеми да се възприеме като родител. Хората, които го познаваха, предполагаха, че някой му я е пробутал, че не е имал избор. Но се лъжеха. Фин не беше от хората, които могат да бъдат накарани да свършат каквото и да било насила. Доброволно беше приел ролята си на ангел-хранител. В много отношения тя му напомняше на самия него на младини — измършавяло улично псе, оставено на произвола на съдбата. Той беше успял да пробие и да се измъкне от онзи живот, но не искаше и тя да преживява същите трудности. Макар и все още да имаше какво да се желае за родителските му качества и инстинкти, все пак с него Сали щеше да е по-добре, отколкото сама на улицата.

Гимназия „Брайтън“ беше негова идея. Каза си, че независимо колко грешки е направил досега, с нея нямаше да се случи нищо сериозно, ако я запишеше в подходящо училище. От собствения му опит като по-млад той знаеше, че общинските училища в града крият немалко опасности и в тях властват наркотиците и насилието — неща, от които Фин искаше да я запази колкото се може по-далеч. Такова убежище щеше да стане „Брайтън“, където я записа да учи. Това му даде известно спокойствие и облекчение. Когато наближи училището, видя Сали да го чака пред каменната стена и да разговаря с две момичета. Това беше добре: той искаше тя да си намери приятелки тук. Ако имаше нещо в характера й, което го притесняваше, то беше, че понякога можеше да те изкара от равновесие.

Щом паркира до тротоара, тя стана и тръгна към него. Двете момичета я съпроводиха с погледи.

— Здрасти — каза Сали.

— Здрасти. Как беше училището.

— Добре.

Фин подкара отново и се включи в уличното движение.

— Имам да свърша малко работа в кантората. Ще имаш ли нещо против?

— Не. Имам доста домашни. Мога да ги пиша и в кантората.

— Май ти харесва училището и ученето, а? Това е хубаво.

Тя сви рамене.

— Нали плащаш цяла камара пари. Щеше да ми е кофти, ако парите отиват напразно. — Фин неволно трепна от циничния й тон. Все още не беше повдигал този въпрос пред нея. — Освен това учителите не са лоши. Нямат представа от реалния свят, но си познават добре предметите. За мен това е ново.

— А децата как са?

— Задници.

— Не може да са толкова зле. Сигурно просто са по-различни.

— Определено са различни.