Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Различни не значи лоши.

— Не, не значи — съгласи се тя. — Невинаги.

— В известна степен това може да е добре за теб. Ще се запознаеш с хора, които да са ти от помощ по-късно през живота. Може много да те улесни в бъдеще.

Той усети погледа й върху себе си.

— Ти така ли си успял? Чрез познатите и връзките си?

— Далеч не. Полезните хора не си прекарват времето с хора като мен.

— Значи Лиса и Коз не са полезни, така ли?

— Това е друго. Имам предвид хората с връзки и контакти. Училищата като „Брайтън“ си имат много предимства. Не само знанията и дипломата, които ще получиш. Няма да ти навреди да се поопознаеш със съучениците си. Кой знае, може дори да ти харесат.

Тя погледна през стъклото и тихо отвърна:

— Съмнявам се.

Фин реши да смени темата:

— Какво искаш за вечеря?

— Все ми е тая, няма значение.

— Можем да си вземем китайска храна, след като свърша в кантората. Става ли?

— Добре.

Фин се запровира между колите на път към Чарлстън.

— Всичко ще се нареди — каза. — Имай ми доверие, нещата ще се подобрят.

Тя го погледна за миг, после пак се обърна към прозореца.

— Повярвай ми, те вече са по-добри.

Мъжът с белега на челото изчака търпеливо, докато собственикът на гаража подкани с щракване на пръстите младия механик да приключва с работата по колата. Изражението му прикриваше нетърпението, но собственикът на гаража знаеше достатъчно за него и затова го удостои с внимание. Почти нищо не се беше променило в обноските, с които мъжът се представяше пред света. Негово прикритие беше маската на спокойното безразличие. Късо подстриганата прошарена коса винаги беше сресана добре. Дрехите му бяха обикновени и чисти. Беше достигнал възрастта, в която гледаше на всяка промяна като на предвестник на упадъка. Той никога нямаше да го позволи. Независимо че беше минал шейсетте, физическата му кондиция беше много по-добра от тази на повечето му връстници. Необходимо му беше за работата.

— Извинете ме, господин Коул — измънка собственикът на гаража.

Коул не беше истинското му име. Истинското му име беше потънало в забвение още преди години. Единственото, с което разполагаше сега, беше поредица от самоличности, всяка една от които еднакво безразлична за него. Името Коул му вършеше добра работа.

— Бях сигурен, че ще е готова — извини се отново собственикът с кисела усмивка.

Коул запази на лицето си маската на безразличие.

— Няма проблем — каза. Доста се беше потрудил да заличи акцента си и като че беше успял. — За никъде не бързам.

Това беше лъжа. Имаше да свърши още доста работа. Появата на детектив Лонг пред апартамента на мъртвата жена беше предизвикателство. Коул беше запознат с репутацията на детектива и знаеше, че е добър. Упорит. И умен. Достатъчно умен и досетлив, за да различи Коул в тълпата. Той беше постъпил непредпазливо и това го тревожеше. Досега никога не беше действал безразсъдно или небрежно.

За щастие предвид събитията от последните месеци едва ли някой от градската полиция щеше да вземе Лонг насериозно. Въпреки това Коул беше оцелял толкова дълго в занаята, защото никога не подценяваше противника си. Затова беше и най-добрият.

Собственикът на гаража махаше трескаво на младия автомонтьор да докара колата и щом излъсканите колела проблеснаха на луминесцентната светлина, Коул едва не се усмихна. Колата беше единствената му суета и страст. Във всички останали аспекти на живота той водеше относително просто съществуване, но винаги караше изключителни и скъпи коли. Не лъскави — професията не му позволяваше да бие на очи — но автомобили, които бяха консервативни и в същото време олицетворение на класа и елегантност. Сегашната му кола беше блестящ черен полуджип „Мерцедес“, М класа.

Навярно тази му страст се коренеше в детството му. Беше израснал в бедност, отгледан от баща си, който работеше като личен шофьор на заможна бостънска фамилия. Майка му беше починала при раждането му — по ирония на съдбата, неговата първа жертва и първо убийство. С баща си нямаха нищо. Живееха в двустаен апартамент с гараж и единствените красиви предмети в живота им бяха колите. По-точно три: два ролс-ройса и едно бентли. Бяха чужди коли, макар че баща му се отнасяше към тях със страст, която успя да предаде на сина си. И двамата споделяха усета към красивия автомобил.

Собственикът на сервиза издърпа механика от шофьорската седалка и в същото време се зае да лъска дръжката на вратата и дървената облицовка на волана. После вдигна ръка, представяйки колата, сякаш беше подарък.