Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Ходя в окръжния съд на Роксбъри всяка седмица. Вероятно вече го знаете, след като сте ме проучили. Как е била убита?

— Била е пребита. — Лонг извади малък бележник от джоба си и прелисти няколко страници. — С ръжен от камина. Който и да го е сторил, не е спрял да я налага дори след като е издъхнала. Изглежда е бил доста бесен. Проникнато е с взлом, целият апартамент е претърсен и обърнат с главата надолу. Не знаем какво точно е държала там, затова не можем да кажем какво са взели.

— А писмото…

— Открих го залепено за дъното на едно чекмедже. Интересно четиво.

— Бях ядосан, когато го писах.

— Да, и аз така реших. Разбираемо е, предвид всичко, през което сте преминали. Детството ви не вярвам да е било много щастливо, след като се е отказала от вас.

— Не, не беше.

— Сигурно ви е било тежко.

— На много деца им е тежко. — Фин присви очи и ги впи в Лонг. — Ами вие, детективе, какво беше вашето детство?

Лонг кимна и се изсмя тъжно. „Туше, господин Фин. Право в десетката.“

— Разбира се, никой от родителите ми не е бил убит. В противен случай на вратата ми щеше да почука ченге и да ми зададе куп дразнещи въпроси. Вашата майка обаче… През колко приемни семейства минахте? В колко домове за сираци ви местиха, преди да ви изхвърлят на улицата?

— През прекалено много. — Фин си наложи да не се връща към спомените за нерадостното си минало. — Беше преди много време.

— Да, преди много време. — На някои рани им трябва много време да заздравеят.

— Имате ли да ме питате нещо конкретно, детективе? — попита раздразнено адвокатът.

— Такава ми е работата, разберете. — Лонг отново погледна записките си. — Елизабет Конър е живяла сама, няма доказателства за дълготрайна връзка, не е била омъжена, не е имала деца — освен вас, разбира се — имала е скучна работа на десет пресечки от жилището си. От това, което събрах дотук, мога да заключа, че е водила доста сив и еднообразен живот.

— Някакви улики или следи към предполагаемия убиец? — попита Фин.

— Само едно гневно писмо от сина й, когото очевидно не е познавала, залепено за дъното на чекмеджето й. — Лонг отново размаха писмото, Фин отмести очи. — Освен него нищо друго. Сега разбирате защо трябваше да ви посетя.

— Разбира се. Вече става късно, затова ще ви улесня максимално, детектив. Написах писмото много отдавна и го изпратих на агенцията, която ме е дала за осиновяване като бебе. От там казаха, че ще го препратят на родната ми майка, ако желае да го приеме. Повече не чух нищо. Нито знаех нещо за самоличността на майка ми допреди пет минути. Нямам нищо общо със смъртта й.

Докато Фин говореше, Лонг си записваше.

— Това ли е всичко? — попита и вдигна глава. — Нищо друго?

— Поне аз не се сещам за друго. Само въпроси за това коя е била и защо са я убили.

— Вие не сте я познавали, а и тя ви е изоставила. Тогава защо ще ви е грижа?

— Не знам. Може би не трябва да се интересувам, но нещо ме подтиква да го правя. Имате ли да ме питате нещо друго?

Лонг сви рамене и затвори бележника си.

— Кварталът, в който е живяла, не е от най-спокойните. Много е възможно да е било обикновена кражба, която се е превърнала в трагедия. Наркоман, който е търсел да открадне нещо, за да го продаде за следващата си доза.

— Звучи логично.

— Може би. Въпреки това аз съм длъжен да проверя всички улики. — Детективът погледна към тъмните петна върху килима. — Мамка му, намокрих ви килима. Съжалявам.

— Това е само вода — отвърна Фин. — Ще изсъхне. — В продължение на няколко секунди в стаята се възцари неловко мълчание, докато двамата се гледаха един друг. — Имате ли снимка?

Лонг се намръщи.

— Не и такава, която бихте искали да видите.

— Какво искате да кажете?

Детективът се почувства неудобно за първи път тази вечер.

— Направена е в моргата.

— Искам да я видя.

Лонг извади от джоба на сакото си полароидна фотография, зърна я за секунда.

— Сигурен ли сте?

Фин се протегна и взе фотографията от ръката му. Тя не приличаше на човек. Беше гола до гърдите, а оттам надолу тялото й беше покрито с чаршаф. Лъчът на хирургическата лампа беше осветил бялата й опъната кожа. Косата й беше прибрана назад и Фин видя пръските кръв по лицето й. Това му даде съвсем бегла представа как е изглеждала приживе. Поне очите й бяха затворени.

— Ще я задържа, става ли?

— Защо — попита Лонг.

— Защото така.

Детективът кимна.

— Имам още.

— Нещо друго? — попита домакинът.

— Не, засега не. — Лонг прибра бележника в джоба на сакото. — Извинете, че ви се нахвърлих така.