Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Трябва да говорим — студено каза Иймън.

Присъстващите на масата се спогледаха неловко.

— Искаш ли да седнеш? — попита го Кевин.

Иймън поклати глава.

— Не, искам ти да станеш.

Всички обърнаха погледи към Кевин, който беше притиснат от двете страни от по двама души.

— Чухте го! — извика той на другите. — Пуснете ме да изляза. — Всичките четирима веднага се поместиха, като му дадоха възможност да излезе от която си страна поиска. Той избра по-далечния от баща му маршрут. — Ще се върна — каза на подчинените си, които отново седнаха по местата си.

Иймън отстъпи няколко крачки от масата, за да е сигурен, че никой няма да ги подслушва.

— Често ли идваш тук? — попита сина си, когато той се приближи до него. По тона му можеше да се разбере и отношението му.

— Понякога — отвърна младежът. — Защо? Какво не му харесваш?

— По седалките има шибани зебри. — Иймън поклати глава. — И още ме питаш какво не му е наред?

— Какво толкова? Собственикът каза, че зебровият цвят е новият черен.

Иймън вдигна ръка, като да удари сина си, и Кевин трепна. Реакцията накара стария да се почувства по-добре за миг.

— Ти си кръгъл идиот.

— Защото харесвам това място ли?

— Не, това е само потвърждение на констатацията ми.

— Тогава защо?

— Наех ти адвокат, един от най-добрите. А ти дори не го използваш? На печен ли се правиш пред него? Момче, не ми харесва това отношение, разбираш ли?

Кевин предизвикателно скръсти ръце.

— Той иска от мен да направя признание, за да ме вкарат в затвора. Тая няма да я бъде.

Иймън Макдугъл въздъхна тежко.

— Ти наистина си глупав, синко. Мислиш ли, че ще допусна да те вкарат в затвора? — Поклати глава. — Може да е най-подходящото място за теб, да видиш какво представлява истинският живот, но там няма да оцелееш дълго и аз го знам.

— Но адвокатът ми каза така.

— Млъкни и прави това, което ще ти кажа. Адвокатът няма да ги остави да те вкарат в затвора. Не го слушай какво говори, ясно ли е? Той ще те измъкне, точка.

— На мен друго ми каза.

— Е, хубаво, ще промени мнението си.

— Откъде знаеш?

— Защото мога да съм много убедителен. — Иймън огледа дрехите на сина си и за сетен път поклати глава. Сграбчи го за раменете и го придърпа към себе си, за да види отблизо очите му. А те бяха зачервени и насълзени и издаваха пристрастеност към забранените удоволствия. Ако не бяха на публично място, Иймън вероятно щеше да пробие стената с него.

— Избави се от тия боклуци — изръмжа той.

— Не те разбирам? Какви боклуци.

Баща му стисна раменете му с масивните си длани, докато той не изпъшка от болка.

— Напълно сериозно ти говоря, момче, време е да се вразумиш. Ако не го направиш сега, няма да го направиш никога. А не искам да гледам как майка ти се мъчи с теб. Ако се стигне дотам, ще предпочета бърз и безболезнен изход за теб и за нея, разбра ли ме? Няма изобщо да се церемоня с теб. Разбра ли? — Стисна раменете му още по-силно.

— Ох! — изстена Кевин и се изскубна от хватката на баща си. — Добре, добре.

— А сега занеси задника си обратно при адвоката и му кажи, че си съгласен. Още утре. Ясно ли е?

— Да, добре. — Младежът разтърка раменете си.

Иймън кимна, обърна се и се запъти към вратата.

Когато мина покрай барплота, погледна към бармана. Онзи носеше плътно прилепнал черен кожен панталон, бяла тениска, с два номера по-малка, и черно кожено елече. Имаше по три обици на всяко ухо.

— Кажи на шефа ти да не забрави да си плати застраховката — обърна се Иймън към него. Барманът го погледна объркано и понечи да отговори нещо, но той го спря с вдигната ръка. Сега не беше в настроение да слуша бръщолевене. — Просто му кажи. — След тези думи отвори вратата и се върна при чакащата го кола и шофьора.

Лонг седеше в колата си и пишеше в малкия си тефтер, който винаги беше у него. Нямаше много за писане, но му беше трудно да помести всичко върху малките страници. Ключът към успеха в неговата професия беше да се събират детайлите, да се групират на стада, за да се оставят спокойно да се хранят, взаимодействат и комбинират едни с други. Ако вникнеш добре в детайлите, рано или късно пред теб се открива истинската картина, която толкова дълго си търсил. Откриват се първопричината и белезите на вината.

До този момент след краткия разговор със Скот Фин той не беше съзрял тези белези. Човекът беше притеснен, но притеснението и нервността му бяха продиктувани от шокиращото разкритие, което му направи Лонг. Детективът можеше да разпознае неподправената и непринудена емоционална реакция. Единственото, което не се вписваше много в живота на адвоката, беше момичето. Щеше да проучи и него, но интуицията му подсказваше, че това няма да доведе до нищо.