Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Както казахте, такава ви е работата.

— Да. Сам ще намеря изхода.

Фин го съпроводи с очи, докато той вървеше по коридора.

— Лонг? — провикна се адвокатът, когато детективът се озова при вратата. Лонг се обърна към него. — Наистина ли нямате други следи?

Той поклати глава.

— Нищо.

— Колко време ще ви трябва, за да приключите случая?

Детективът сбърчи чело.

— Уверявам ви, господин Фин, ще работя по този случай, докато не остане и последната искра надежда за разплитането му.

— Колко? — настоя.

Лонг понечи да отговори, но се спря. Пое си дълбоко дъх и попита:

— Реално ли?

— Да, реално.

Лонг сви рамене.

— Ако нямаме някой голям напредък — нещо, което да разчовъркаме — една седмица. Може би повече, може би по-малко. Знаете как работи системата. — Фин се вторачи в него. Лонг кимна, отвори вратата и излезе.

— Да — тихо изрече адвокатът, — знам как работи.

Иймън Макдугъл в миналото беше обожавал баровете. Прекарал беше живота си в обикаляне на пъбове и таверни, пленявайки жените с усмивки и размахвайки юмруци пред мъжете. Именно в баровете той изгради репутацията си, изгради поминъка си. Обичаше баровете така, както морякът обича морето, а пилотът — небето.

Синът му съсипа всичко това.

Кевин Макдугъл започна тайно да ходи по заведенията още от четиринайсетгодишен. Ако беше само това, баща му нямаше да се впечатли, дори щеше да се гордее, че момчето ще добие неговата репутация. Но синът едва ли беше способен на подобно нещо. Докато Иймън беше висок и с широки рамене и гърди, Кевин беше нисък и слаб. През годините синът доста се беше поизпотил във фитнес залите, за да напомпа мускули върху тънката си костна структура, но поради някаква необяснима причина това само беше раздразнило още повече Иймън. Неодобрението на бащата караше сина да се чувства неуверен, правеше го слаб. От всички пороци Иймън най-много мразеше слабостта, а тя изглежда беше характерна за неговото единствено отроче.

Най-голямата слабост на сина му се разви постепенно през последните няколко години. Развиваше се бавно и Иймън си внуши, че не си заслужава да се тревожи. В края на краищата, самият той беше опитвал кокаин на младини, но наркотикът не успя да повлияе на бъдещето му. Беше просто начин да си убива времето, начин да си достави тръпка в и без друго изпълнения му с адреналин живот. А и той беше достатъчно разумен да си дава сметка, че ако прекали с дозите, дрогата ще отслаби волята му.

Очевидно синът му не притежаваше неговата сила на интелекта, що се отнасяше до наркотиците. Според слуховете Кевин беше започнал с кокаин, минал бързо на крек и хероин. Сега момчето употребяваше всичко, до което можеше да се докопа. А също така и продаваше. Иймън не изпитваше морални угризения по отношение на търговията с дрога, защото тя му даваше стабилни приходи през годините, но мисълта, че продава направо на улицата, го депресираше. За тази цел си имаше дребни мошеници, пласьори и имигранти. Никой с положение в обществото не продаваше на улицата. Ако сключваше сделка, то беше за пласиране на едро, а пачките банкноти на масата достигаха седемцифрени суми. От факта, че синът му е започнал да продава на улицата дози за по десет долара, направо му се повдигаше.

Затова, въпреки дългогодишната си любов към баровете, Иймън с отвращение, граничещо с погнуса, отвори вратата на „Хот Спот“, за да търси сина си. „Хот Спот“ беше ново заведение за Южен Бостън и привличаше вниманието. Черният лакиран барплот, модерните абстрактни черно-бели фотографии на стената, кадифените завеси ясно даваха да се разбере, че барът е предназначен главно за онази прослойка от юпита, която през последните десетилетия наводни Саут Енд. За миг Иймън дори се запита дали не е попаднал в гей бар и се ужаси, но присъствието на дългокраки млади красавици, облечени в прилепнали по тялото вечерни рокли и със скъпи прически, го успокои.

Огледа се, докато очите му се приспособят към полумрака. Повечето от клиентите бяха облечени или в костюми, или в също толкова униформени и еднообразни черни джинси и пуловери. Не му се вярваше, че местните още не са изгорили това място до основи.

Кевин седеше в дъното, в зона с големи, кръгли сепарета, тапицирани в същата кичозна кадифена дамаска като завесите. Беше се отпуснал, полулегнал, заобиколен от две жени и двама души от неговата „банда“. Двете жени бяха привлекателни, но дори те не успяха да премахнат раздразнението на Иймън. Кевин носеше черен кожен панталон и широк бял пуловер, който подчертаваше мускулите му. Когато видя баща си, мигом се изправи.