Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Научи ли нещо за баща си?

— Не.

Тя започна да бърка с лъжица киселото си мляко, замислено свъсила вежди.

— Още не е свършило и за теб — изрече, без да отмества поглед от кофичката с кисело мляко. Думите й бяха повече като констатация, не като въпрос.

— Какво не е свършило? — попита той. Глупаво беше, защото и двамата знаеха много добре за какво става въпрос. Фин непрекъснато забравяше, че за крехките си шестнайсет години тя беше преживяла доста тежка трагедия. Това й даваше повече мъдрост, отколкото имаха повечето хора дори на шейсет.

— Майка ти… убийството. Ти няма да оставиш така нещата.

— Не е необходимо да се притесняваш.

— Казах ти, не се притеснявам, а искам да ти помогна. Но и аз искам да разбера защо.

— Тя ми беше майка — отвърна след няколко секунди размисъл Фин. — Така и не разбрах коя е, нито откъде произлизам.

— И какво от това? Кой го е грижа кои са родителите ти или пък какъв е произходът ти? Единственото нещо, което има значение, е къде си и какво си в момента. Погледни моите родители: баща ми — престъпник, умрял от насилствена смърт, майка ми — курва и наркоманка. Ако хората си мислят, че ще ги оставя да съдят за мен по това, което са били родителите ми, жестоко се лъжат.

— Да не знаеш изобщо кои са били е по-различно. През цялото време живях с тази въпросителна и сега има шанс да получа отговори.

— Ами ако не са отговорите, които си очаквал?

— Така или иначе ще разбера истината. А пък и нали чу детектива. Никой няма да си помръдне пръста, за да открие убиеца й. Той беше прав: аз знам как действа системата. Ще поразровят малко, но ако не изскочи някоя солидна улика, случаят ще бъде закрит още преди края на седмицата. Тя ми беше майка. И аз ще разбера какво се е случило с нея.

Сали изгреба йогурта от дъното на кофичката и облиза лъжицата.

— Ясно — каза.

Той тъжно се засмя.

— Значи поне на един от нас му е ясно.

— Много е просто. Ти си свястно, порядъчно момче и смяташ, че е редно да постъпиш така. Точка по въпроса.

Той поклати глава.

— Не, не съм порядъчен.

Сали стана, отиде в кухнята и изхвърли празната кофичка в боклука.

— О, да, си и още как. Това не означава, че си идеален. Но лошото момче не би се заело да се грижи за проблемната дъщеря на мъртвия си клиент само защото така е редно. — Той вдигна глава, но тя вече беше излязла от стаята. — Лека нощ, до утре сутринта — провикна се от коридора.

Коул седеше в тъмното на улицата пред апартамента на адвоката. Беше видял как Лонг си тръгна с колата, но не преди да понечи да отпие от празната бутилка.

Поне това беше добър знак. Колкото повече пиеше детективът, толкова по-безопасен ставаше. Коул знаеше от своите осведомители в полицията, че Лонг почти не се задържаше в офиса. Ако началството му разбереше, че пие, щеше да има законни основания да го уволни. Това искаха всички.

Подобен развой на събитията щеше да реши и някои проблеми на Коул. Пиян или не, Лонг беше свързал името на Елизабет Конър с това на адвоката. Може би уменията му на разследващ полицай не бяха притъпени от алкохола, както се надяваше той.

Той смръщи чело. Адвокатът представляваше ново предизвикателство в уравнението. Знаеше достатъчно за Скот Т. Фин, юрист. Адвокатът имаше колоритно минало и репутация на опърничав човек. Точно това в момента на Коул изобщо не му трябваше.

Той взе телефона и набра номера. Иймън Макдугъл вдигна след второто позвъняване.

— Аз съм — каза Коул. — В Чарлстън съм. Лонг току-що си тръгна от апартамента на адвоката.

— Доста бързо — отбеляза Макдугъл. — Не ме изненадва обаче. Ще мога да го използвам.

— Как?

— Не е твоя грижа.

— Ти ме нае да свърша работата, значи всичко е моя грижа.

— Засега искам само да не изпускаш Фин от очи и да ми казваш какво прави.

Коул се наежи:

— Аз не приемам заповеди. Ако не ти харесва, наеми си някой друг.

— Много добре знаеш, че няма да стане. Ще удвоя хонорара ти.

Коул обмисли офертата.

— Ще държа под око адвоката — отвърна той. В действителност нямаше избор.

Затвори и набра следващия номер.

Лонг гледаше замислен купчината бумаги на бюрото си. Опита се да облекчи главоболието си, като разтърка основата на носа си. Нямаше полза. Болката като че се разпространи към тила му. Сутрин беше най-мъчително. Беше го разбрал вече.

Пред него беше разлистен като на длан животът на Елизабет Конър. Извлечения от банкови сметки, сметки за ток, вода, телефон и парно, разпечатки на телефонни разговори, кредитни досиета. Дори и като се прибавеха разпитите на нейните съседи и колеги, картината пак беше доста неясна. По всичко личеше, че жената едва е свързвала двата края, непрекъснато е имала дългове и постепенно е затъвала в нови и нови. Била работила във фирма „Рескю Файнанс“ — нещо като легална лихварска къща, даваща заеми на хора в затруднение срещу лихва от двайсет и един процента. Вероятно фирмата, освен всичко е служила и за пране на пари на мафията. Имаше офис с трима служители, истинските собственици явно бяха скрити сред привидните съдружници. Колегите й знаеха доста малко за нея, описваха я като затворена. Съседите й я определяха като неприятна. Нямала е приятели.