Дэвид Хосп - Зодия убиец

Когато свърши с писането, прибра бележника в джоба на шлифера си. Бръкна и извади бутилката изпод седалката. Вдигна я и понечи да отпие, но беше празна. Поклати глава. Беше лош знак — не си спомняше кога я е изпил.

Фин още седеше на дивана, втренчен в стената.

— Така ли ще седиш цяла нощ? — попита го Сали.

Той се обърна към нея. Стоеше на вратата, облечена в развлечена тениска и клин. Тя го гледаше подобно на лекар-онколог, който търси и най-малкия признак на болестта — признак, че пациентът може всеки момент да се строполи на пода.

— Чу ли разговора ни? — попита я Фин.

— Да — отвърна тя без колебание. — Чух.

— Значи си разбрала. — Не му харесваше това, че беше подслушвала. Неприятните спомени за сирашкото му детство бяха прозорец към душата му, през който би предпочел тя да не гледа.

— Това беше основната причина да подслушвам — отбеляза тя. Фин затвори очи и отпусна главата си назад, без да каже нищо. Беше ужасно изтощен. — Та ти дори не си я познавал — продължи Сали. — А и по всичко личи, че и тя не те е познавала. За щастие.

Той отвори очи и ги впери в нея.

— Така ли щеше да кажеш, ако беше твоята майка?

— Моята майка? — Тя се загледа в пода и за миг Фин съжали, че й е задал този въпрос. — Аз познавах майка ми, така че бих могла да кажа много по-лоши неща за нея от това.

— Наистина ли? По-лоши?

Изражението й беше напълно сериозно.

— Не, вероятно не бих. Майка ми е такава издънка. Дори не й се ядосвам вече. Всички си имаме проблеми, тя също си има нейните. Светът продължава да се върти. Поне твоята майка е била нормална.

— Нормална и се отказва от детето си? На мен не ми се струва логично. — Разтърка челото си с длан. — Трябва да лягаш вече. Утре си на училище.

— Какво й написа в писмото? — Тя имаше навика да задава най-личните и съкровени въпроси директно, без увъртане, което ги правеше да звучат съвсем на място, Фин се възхищаваше на това й умение, но не и когато въпросите й бяха насочени към него.

— Дори не си спомням — излъга той.

— Напротив. — Трябваше да й признае, че беше умна и трудно можеше да я заблуди. Не приемаше всяка дума за чиста монета. Вероятно благодарение на това беше оцеляла. — Та какво й написа?

Фин се наведе напред.

— Написах й да върви по дяволите. Разказах й за всеки един мой лош спомен от детството ми и хвърлих върху нея вината за всичко. Разказах й за побоите, за сбиванията, за бандите, в които членувах, за ужасните неща, които вършех. — Стана и отиде до същия прозорец, до който беше стоял Лонг, взирайки се в гледката, която се разкриваше от хълма. Впечатляващо. Понякога самият той се удивяваше колко много е постигнал. — Пожелах й, през каквито и трудности да е преминала, да са били толкова лоши, колкото моите и че дори и в ада да се провали, пак няма да разбере и да почувства на какво съм бил подлаган.

— А? — Фин почувства погледа й върху себе си. — Значи… не като да е било коледна честитка.

Той изсумтя и неволно се изсмя. Слава Богу, тя имаше чувство за хумор.

— Не съвсем. Нарекох я с всички възможни ужасни епитети, за които можах да се сетя. Тогава още бях млад и зелен, незрял.

— На колко години беше?

— По онова време още следвах право и все още ми се налагаше да изпитвам затруднения, породени от желанието ми да скъсам окончателно с уличния живот. Съвсем не бях доволен и щастлив тогава.

— А сега? Щастлив ли си. — По невинността, изписана на лицето й, разбра, че въпросът е зададен съвсем искрено. Но не знаеше как да отговори искрено.

— Сега съм по-добре — отвърна. Поне това беше истина.

— Следвал си право? Значи си бил на около двайсет?

— Да, там някъде.

Тя скептично поклати глава.

— Искаш да кажеш, че детството ми ще продължи да ме спъва още поне десет години?

Той тъжно се усмихна.

— Ако имаш късмет. Ако си като всички останали, то ще продължи да ти обърква живота за много по-дълъг период от време. — Фин се върна и отново седна на дивана. Навъси се и продължи: — Ти не трябва да преживяваш всичко това. Аз ще съм доволен, ако не се тревожиш.

— Не се тревожа, просто ми се иска да ти помогна.

— Как?

Тя сви рамене.

— Какво ще кажеш да ти донеса йогурт?

— Мислиш ли, че ще помогне?

— В него има полезни бактерии. Поне няма да навреди.

Фин сви рамене.

— Ще взема да опитам.

Тя донесе две кофички с две лъжици и подаде едната на него. После отвори нейната, облиза капака и започна да разбърква с лъжицата, докато плодовете се показаха на повърхността.