Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Те също мислят, че съм корумпиран.

— За тях всички са корумпирани. Какво ти пука? Освен това те са тези, които те оневиниха при разследването. Защо да не ги оставя да сърбат надробената попара?

— Благодаря.

— Знаеш какво имам предвид. — Таунсенд въздъхна. — Чуй ме, ти ми харесваш. Аз те докарах тук. Но аз също така знам колко скапан ще е занапред животът ти тук.

— Искам да преследвам престъпници, а не ченгета — тихо отвърна детективът.

— Не това каза обаче на копоите от Отдела за вътрешни разследвания, нали?

Лонг стисна устни, след което отговори:

— Не беше мое решение. Нямах избор.

— Може би, но в нашата работа всичко се крепи на доверие. Останалите ченгета в отдела трябва да могат да ти се доверят, когато сте на улицата. Може би не е твоя вината, но те загубиха доверието си в теб. Ще ти е трудно да продължиш да вършиш работата си както досега.

— Ще се оправя. Още мога да я върша.

— Да, предполагам, че е така. Но струва ли си? — Капитанът стана и отиде зад бюрото си. — Дори и още да си в състояние да вършиш работата си, има неща, заради които ще излетиш от полицията, ако не внимаваш.

— Като например?

— Като например слуховете, които се носят за теб и бутилката. Не е добре.

Лицето на Лонг помрачня.

— Кой пуска тези слухове?

— Има ли значение?

— За мен има.

Таунсенд поклати глава.

— За мен няма. Единственото, което ме вълнува, е дали слуховете са верни. — Той излезе иззад бюрото и седна на ръба му, като едновременно се наведе към подчинения си. — Та искам да те попитам верни ли са тези слухове.

Лонг стана.

— Ако смятате, че върша нещо, което пречи на работата ми, ми направете забележка — отвърна. — Слухове не коментирам.

— И ти имаш право. — Таунсенд отново седна в огромното кресло. — Но си помисли все пак. Ако ти е необходимо да си вземеш малко почивка, да се посъвземеш, само ми кажи. Аз ще се погрижа.

— Съвсем наскоро се върнах от отпуск.

— Свърши ли нещо полезно?

— Гледах как умира баща ми.

Таунсенд заби поглед в земята.

— Чух за това. Съжалявам. И още не можеш да се съвземеш от загубата?

— За мой късмет аз съм от оптимистите, които винаги виждат полупълната чаша.

Таунсенд вдигна очи към него и погледите им се срещнаха. Лонг имаше чувството, че капитанът търси нещо. Вероятно отговори. Лонг обаче беше уверен, че той няма да открие никакви отговори, защото такива нямаше.

— Аз съм на твоя страна, Лонг. Но няма да мога да те предпазя, ако отново оплескаш нещата. Хората гледат само как да се отърват от теб, та дори и да е само за да не те гледат всеки ден. Разбираш ли ме? — Детективът не отговори. Не беше необходимо да казва нищо. И двамата много добре разбираха ситуацията. — Помисли пак за Вътрешния отдел, може отсега нататък там да ти е по-добре. Дори може да започнеш частна практика като специалист по охраната и сигурността. Сладка работа. Имам връзки в тези среди. Само кажи и веднага ще те свържа с когото трябва.

— Аз не съм цивилен и вие го знаете.

— Да, знам го. Но всички тук си задават въпроса още ли си ченге.

Фин работеше върху една молба до съда да изключи от доказателствата по делото признание, дадено от негов клиент, когато Кевин Макдугъл влезе в кабинета му. Изглеждаше не толкова наперен като в бара. Татуировките на врата му си бяха все така отчетливи, лицето му беше все така намръщено и сърдито, но изглеждаше някак изпразнено откъм заплаха.

Фин го погледна и зачака той пръв да заговори.

Макдугъл също го погледна и това мълчаливо противопоставяне можеше да продължава цял ден, ако в патовата ситуация не се намеси Лиса:

— С какво мога да ви помогна? — обади се тя от нейното бюро.

Младежът до такава степен се беше съсредоточил върху Фин, че дори не беше забелязал присъствието й.

— А? — стреснато попита той.

— Предполагам вие сте Кевин Макдугъл — продължи тя и излезе иззад бюрото. — Приятно ми е, Лиса Кранц, сътрудничка на господин Фин.

Той се здрависа и се остави тя да го отведе до стола пред бюрото на адвоката.

— Сигурна съм, че двамата имате доста да си говорите — добави. — Аз ще съм на бюрото си, в случай че някой от двама ви има нужда от нещо.

Лиса се върна на мястото си, а Фин мислено отбеляза поредна психологическа победа над надутото синче на Макдугъл.

— Да разбирам ли, че си променил намеренията си? — попита го.

— Нали съм тук?

— Да, така е. Значи се разбираме да действаме по моя начин, ясно? Слушаш и правиш всичко, каквото ти кажа. Повече никакви събирания с ония двамата идиоти от бара. Никакво пиене, особено на публични места. Никакви наркотици и никаква търговия на улицата. Щом свърши всичко, прави каквото поискаш, но дотогава ще трябва да се ограничаваш. — Макдугъл отмести поглед. — Сериозно ти говоря, Кевин. Казах на баща ти, че ще се заема със случая само ако играеш по моите правила. Ако нещо се оплеска, не искам да свързват името ми. Разбираш ли?