Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Разбирам, но аз съм натоварен с разследването и не мога да ви позволя да ми се пречкате. Ще ви уведомя, като открием нещо, ако и когато реша за уместно. До тогава ще трябва да запазите търпение и да стоите настрана. Разбирате ли ме?

Фин погледна към Козловски. Никой от двамата не каза нищо.

— Напълно сериозен съм — продължи ченгето. — Този път ще си затворя очите. Но ако продължите да се ебавате с мен, ще ви подкарам по пълната програма. Така ще вгорча живота ви, както не сте и очаквали в най-лошите си кошмари. Ясно?

— Да, ясно — отвърна Фин.

— И ще престанете да се месите?

— Обещавам, ще престанем.

Лонг присви сърдито очи и поклати глава, докато се качваше в колата си.

— Разчитам да си удържите на думата — каза и потегли отново.

Двамата гледаха колата, докато не се скри от погледите им.

— Това обещание не беше на сериозно, нали? — попита го Козловски.

— Не, не беше. А сега какво?

— Доколкото успях да изкопая нещо, има само още две места, на които е прекарвала времето си. Работното й място и мястото, където е ходила да пие.

— Наблизо ли са?

Козловски кимна.

— И двете. Работила е на няколко пресечки оттук. Пиела е в една кръчма на няколко пресечки от работата й.

Фин погледна часовника си. Беше десет и четирийсет и пет.

— Вероятно още е твърде рано хората да започнат да пият.

— Не и за това място, съдейки по онова, което си спомням — отвърна Козловски. — Навремето това беше моят участък.

— Да започнем от работното й място. Ако започна да пия отсега, може да ми е трудно да спра.

Пет минути по-късно Лонг спря пред участъка. Когато подминаваше с колата десетките полицаи в двора, той се изкуши да продължи напред, без да спира, и да зареже всичко. Част от него вече не вярваше в мисията на полицая. Движеше се по инерция, беше изгубил всякаква страст и вярата, че това, което прави, е добро и справедливо.

Разбира се, не продължи напред. Не беше в стила му да дезертира, да изостави поста и дълга си. До голяма степен именно в това се състоеше проблемът му.

Когато паркира и слезе от колата, усети у околните напрежение само от факта, че е близо до тях. Беше започнал да свиква. Беше като оцелял от някаква ужасна срамна болест. Хората реагираха на появата му със странна смесица от страх, погнуса и страхопочитание.

Изкачи няколко стъпала до входа на сградата и тръгна по коридора към детективския отдел. Чакаха го две съобщения на телефонния секретар. Първото беше от отдел „Човешки ресурси“. Беше пропуснал да подпише някакъв формуляр за осигуровките, след като се беше върнал от отпуска, и жената го предупреждаваше, че последствията за него може да са сериозни. Изтри съобщението още преди да е чул на кой номер трябва да се обади.

Второто беше от една сътрудничка от отдела за специална техника, Джули Расин. Тя беше между двайсет и пет и трийсетгодишна, с дълга червена коса. Изпитваше някакво наивно привличане към онези, които бяха призовани да опазват реда и закона. Двамата с Лонг имаха роман преди няколко месеца. Беше повече сексуална връзка, и то краткотрайна, но се разделиха съвсем приятелски. Джули и преди беше излизала с ченгета и усещаше, когато нещата достигаха закономерния си край. Скъса с него, преди той да й го е казал, което им позволи да запазят известни чувства един към друг. Не беше й се обаждал откакто се върна на работа.

„Зак, Джули е — започваше съобщението й. — Трябваше да ти се обадя по-рано, за да видя как си. Може би трябваше да се свържа с теб още докато беше в отпуск, но си казах, че би предпочел да не те безпокоят. — Говореше колебливо, сякаш търсеше точните думи. — Както и да е. Само исках да ти кажа колко много съжалявам за нас. Ако отново се нуждаеш от… Е, потърси ме.“

Лонг не можеше да разбере дали това е предложение за нещо повече от професионално съчувствие на колега. Не че за него имаше значение. Сега не беше време да съсипва живота на другите. Тъкмо се канеше да затвори телефона, сигурен, че тя е свършила.

„Не ти се обаждам за това обаче — продължи съобщението. — Приех твоята поръчка да се проверят няколкото телефонни номера от разпечатката на Конър. Все още издирвам единия от номерата. Има някакво странно блокиране, никога преди не съм се сблъсквала с такова. Но има още един, който също е интересен. Идвах да ти го донеса лично, да видя как си, но теб те нямаше в кабинета ти, затова го оставих на бюрото. Позвъни ми, ако искаш.“

Линията прекъсна. Лонг се вторачи за миг в слушалката, преди да затвори. Моментално забрави, че иска да се махне от полицията.