Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Непременно — каза той и затвори. Мразеше да лъже.

Азиатката зад гишето на „Рескю Файнанс“ изгледа Фин и Козловски с открита враждебност.

— Вече говорих с полицията — каза тя.

На плакатите върху мрачните стени се предлагаха всякакви финансови и кредитни услуги — от авансови плащания до заплата и парични преводи до издаване на кредитни карти. Върху всеки от плакатите се усмихваха хора с гладки и безупречни лица и обещаваха да разрешат всичките ви проблеми с помощта на парите. Студент-колежанин, получил пари от родителите си, за да си купи учебници, грейнал от щастие баща, който гледа как малката му дъщеричка отваря коледните подаръци; младеж с гипсиран крак е освободен от всякакви грижи и проблеми благодарение на парите от „Рескю Файнанс“. Героите на тези плакати бяха от всякакви етнически групи; радваха се на благата, получени благодарение на лесно взетите назаем, но не и лесно спечелените пари.

Офисът се намираше близо до съда, затова и на стената имаше съобщение, че оттук могат да се изпращат чекове за платена парична гаранция. На това съобщение нямаше никакви изображения и Фин се позабавлява от мисълта, че до този момент никой рекламен гений не е успял да предложи начин за предлагане на този вид финансови услуги.

— Ние не сме от полицията — отвърна той на жената. Беше виетнамка. В този район живееха доста нейни сънародници.

— Вече говорих с полицията — повтори тя. — Нямам намерение да говоря с никой друг. Вървете си веднага. — Наближаваше петдесетте и ако се съдеше по акцента, беше първо поколение имигрант, но пък беше живяла в Бостън достатъчно дълго, за да възприеме студенината на местните. — Веднага си вървете — повтори и направи гримаса на погнуса, сякаш двамата мъже воняха.

— Искам само да ви задам няколко въпроса за Елизабет Конър — каза Фин. — После ще си тръгнем.

— На работа съм и нямам време. Вървете си веднага.

Фин огледа малкия офис. Нямаше никакви клиенти. Беше началото на октомври и той си каза, че бизнесът с изплащането на парични аванси до заплата едва ли ще е толкова оживен до началото на втората или третата седмица от месеца.

— Моля ви, няма да ви отнема много време.

— Защо ви интересува?

— Тя ми беше майка.

Поведението на жената моментално се промени. Изведнъж го погледна със съчувствие и топлота.

— О, не знаех. — Служителката му протегна ръка. — Много съжалявам, тя не ми беше казала, че е имала деца.

— Опитвам се да разбера какво й се е случило. — Жената кимна неколкократно, сякаш беше приела Фин в кръга на доверените си лица. — Заедно ли работехте?

— Само няколко пъти в месеца. През повечето време тук работи само една от нас. Понякога в средата и края на месеца сме две, но не много често. Трите работим на смени. Сега вече двете.

— Но вие я познавахте, нали?

Жената очевидно беше натъжена от историята на Фин, макар че тази тъга като че не се отнасяше за кончината на Елизабет Конър. Тя сви рамене.

— Не много добре. Разговаряли сме само няколко пъти. Не мисля, че ме харесваше. През повечето време мълчеше.

— Някой друг работеше ли с нея по-често?

Жената поклати глава.

— Никой тук не я познава добре. Тя не беше от хората, дето обичат да споделят за живота си.

— А шефът ви?

Жената се намръщи:

— Нямаме шеф.

Фин изненадано повдигна вежди и погледна Козловски.

— Как така нямате шеф? Все някой е собственик на фирмата, нали?

Жената отново сви рамене.

— Кой ви нае? — продължи с въпросите адвокатът.

— А сега си вървете — тихо каза тя, а от симпатиите й не беше останала й следа.

— Необходимо ми е да знам. Моля ви.

— Вървете си! — изкрещя жената достатъчно силно, че да накара Фин да отстъпи няколко крачки назад. — Веднага! На секундата! Махайте се или ще извикам полиция!

Той вдигна длани примирено, тръгна назад и излезе. Козловски продължи да стои до вратата още секунда-две, вторачил се в служителката.

— Махайте се! — извика тя отново.

— Благодаря за помощта — каза той и последва Фин.

Лонг седеше на бюрото си, загледан в телефонните разпечатки. Част от него все още беше склонна да зареже всичко. В края на краищата, на кого наистина му пукаше за смъртта на една такава незначителна личност като Елизабет Конър? А и на него не му се искаше да си трови нервите.

Но въпреки това случаят не му даваше мира. Твърде много неща не се връзваха. Например в доклада на криминалистите пишеше, че в апартамента на Елизабет Конър не са намерени никакви пръстови отпечатъци. Нито дори отпечатъци на жертвата. Това навеждаше на мисълта, че мястото е било старателно почистено от професионалист. А щом Елизабет Конър действително беше толкова незначима, защо му беше на този някой да полага толкова усилия, за да унищожи уликите? Със сигурност не се вписваше в почерка на някой наркоман, закъсал за доза. Можеше ли Джоуи Слейд да има пръст в убийството? И кой беше мъжът с белега, когото беше зърнал пред жилищната кооперация, където беше апартаментът на Конър? Последният въпрос най-много го тормозеше. Не можеше да прогони образа на мъжа от съзнанието си.