Дэвид Хосп - Зодия убиец

Фин погледна към Козловски.

— Виждам, че бързо печелиш приятели — пошегува се приятелят му.

— Аз обичам цялото човечество — отвърна Фин.

— Но човечеството не те обича.

Барманът се приближи към тях и тревожно ги изгледа.

— Искате ли нещо за пиене? — попита.

Те си поръчаха бира. Когато барманът им донесе чашите, Фин добави:

— Също така търся информация за една жена. Елизабет Конър. Знаете ли коя е?

Барманът прибра мръсните чаши пред празните табуретки до Фин и Козловски. Беше слаб и жилест, с изпъкнали вени на китките. Дългата му кестенява коса беше завързана на опашка, а по-голямата част от лицето му беше покрита с гъста брада. Носеше тениска, която определено не беше прана скоро. Приличаше на рокер от седемдесетте години. Крадешком хвърли поглед към Козловски.

— Пиеш по време на работа?

Той поклати глава.

— Ние не сме ченгета.

— Виждал съм те тук и преди. Преди много време — каза барманът. — Ти си от участъка зад ъгъла.

— Да, работех като полицай — призна Козловски. — Но от няколко години не съм на служба.

Барманът кимна.

— Добре, щом казваш. А този кой е?

— Аз съм синът на Елизабет Конър — отвърна Фин.

Барманът отново го изгледа и заяви:

— Името не ми говори нищо.

Адвокатът извади от джоба на сакото си фотографията, която беше взел от Лонг. Сложи я на бара и се загледа в бармана, който само бегло я погледна — твърде бегло, за да е непозната за него жената на снимката.

— Тя ми беше майка — повтори Фин.

— Виждал съм я — каза барманът. — Имаше по-приличен вид. Не я познавах по име.

— Сега вече знаеш. — Той погледна сурово бармана.

— Да, сега знам.

— Какво още знаеш за нея?

Барманът се поколеба.

— Не много. — Той сви рамене. — Идваше тук, не помня точно, два или три пъти в седмицата. Понякога за обяд. Но по-често за поркане. Понякога след работа.

— Друго?

— Обичаше шотландско уиски. От евтиното, когато го пиеше сама, и малцово, когато друг я черпеше.

— Кой я черпеше?

Мъжът арогантно се изсмя.

— Не много хора. — Видя, че нито Фин, нито Козловски оцениха хумора му. — Хайде, стига де. Тази роза беше прецъфтяла още преди много години. — Той с виновно изражение погледна към Фин. — Макар че и на младини едва ли е била красива. Не годините бяха важни при нея, а литражът. Казват, че тя е натрупала доста голям литраж.

— Кой казва? — попита Фин.

— Те — отвърна барманът. — Хората. Виж, разбирам, че ти е била майка, но тя беше лош човек. Не искам да те обиждам, но това беше самата истина.

Фин помисли за секунда върху думите.

— Когато за последно тя пи малцово уиски?

Барманът въздъхна, докато се опитваше да си спомни:

— Преди няколко седмици. Беше седнала тук и някакъв тип дойде при нея. По-възрастен от нея, облечен в скъп костюм. Като че имаха връзка. Разговорът не беше от приятните обаче. — Той посочи към една маса в ъгъла. — Седяха ето там, говориха известно време, после той поръча питие, малцово уиски. Плати и си тръгна.

— Виждал ли си го преди?

Мъжът кимна и се огледа да не би някой да ги подслушва:

— Веднъж или два пъти. Не знам името му.

— Как изглеждаше?

— Като човек, който би отрязал топките ми и би ги натикал в гърлото ми, ако разбере, че съм се разприказвал за него и за работата му.

— Някой друг да я е черпил с пиене?

Барманът хвърли бърз поглед, така че Фин да го види, към един мъж в края на бара. Фин проследи погледа му и се намръщи. Човекът изглеждаше над осемдесетгодишен. Имаше разрошена бяла коса и се беше прегърбил над своя сандвич с шунка и кашкавал. До картонената чиния имаше две празни малки чаши за алкохол, а кокалестата му ръка държеше голяма халба бира. Когато адвокатът го погледна, старецът шумно изсумтя, покашля се и преглътна тежко.

— Той ли? — попита Фин.

— Не си чувал от мен — отвърна барманът. — Преди години, доколкото знам.

— Сериозно ли? Той?

— Пет и деветдесет за бирите, моля.

Козловски извади двайсетачка и я хвърли на бара.

— Благодаря — каза барманът, без да даде ресто.

Фин погледна първо към приятеля си, после пак към стареца в края на бара.

Козловски сви рамене.

— Различни хора, различни вкусове — философски отбеляза той.

Офисите на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“ се намираха логично на Уотър Стрийт №355 в Челси. Лонг пресече моста откъм центъра на града в синия си седан без полицейски отличителни знаци, мина под магистралата и се впусна в криволичещия лабиринт от улици, които водеха до морския бряг.