Дэвид Хосп - Зодия убиец

Той взе овехтелия лист с фоторобота и се вгледа внимателно в лицето. Призракът. Така го беше нарекъл Таунсенд.

Отвори най-долното чекмедже на бюрото. Оттам изкусително се показа плоската бутилка с алкохол. На два пъти погледна към нея, мъчейки се да направи избора. Ако го хванеха, че пие в участъка, с кариерата му беше свършено. Това щеше да послужи като идеален повод на онези, които твърде силно желаеха да го изритат от полицията. Все пак алкохолът щеше да излекува болката му, а тогава той щеше да е отново в състояние да мисли.

Наведе се с цялото си тяло към чекмеджето, за да закрие бутилката от нежелани погледи. Бързо я извади и я прибра в джоба на сакото. Затвори чекмеджето, стана и тръгна към мъжката тоалетна. Там влезе в една от кабинките. Закачи сакото си на вратата и извади от джоба бутилката. Разкопча панталона си и свали крачолите до глезените — все пак трябваше да се престори, че е дошъл по нужда — и седна върху тоалетната чиния.

Едва сега забеляза какво е взел. Беше ръжено уиски — не най-любимото му. Също така не беше най-подходящо за пиене на работното място. Като всеки тъмен алкохол ръженото уиски миришеше силно. Де да имаше водка сега. Водката щеше да е по-добре.

Отвъртя капачката, доближи гърлото й до носа си и вдиша дълбоко от миризмата. Открай време обичаше да си пийва, но не си спомняше точно кога прекрачи чертата за първи път. Беше наскоро след като излезе в отпуск. Доближи бутилката до устните и я надигна. Хубаво беше. Не му трябваше много, само още една глътка. Вече почувства как болката отшумява.

Завъртя капачката отново и се изправи, след което прибра бутилката в сакото. Закопча си панталона и излезе от кабинката.

Едва ли не очакваше капитан Таунсенд да го чака отпред, протегнал ръка към него, за да му вземе значката и служебния пистолет. Така Лонг щеше да си получи заслуженото; самият той като че искаше точно това.

Но капитанът го нямаше. Тоалетната беше празна.

Отиде до мивката и си изми ръцете. Водата беше студена и той събра дланите си в шепа, наведе се и наплиска лицето си. Когато вдигна отново глава, се погледна в огледалото. Имаше вид на стар и уморен човек.

Избърса лицето си, погледна се отново в огледалото и оправи вратовръзката си. Главоболието му беше преминало. Мислите светкавично нахлуха в главата му и той реши какво ще направи.

Фин и Козловски седяха в „Хайлайф“ — малък бар зад ъгъла на улицата, където се намираше офисът на „Рескю Файнанс“. Неравните табуретки се поклащаха нестабилно. Беше обедно време и заведението беше пълно. Менюто беше просто и евтино: два вида сандвичи — шунка с кашкавал и печено говеждо — никой от тях не можа да впечатли Фин и Козловски. Само по вида на посетителите на бара можеше да се прецени, че повече ги интересуваше пиенето, а не храната.

Четири телевизора, закачени над бара, предаваха за клиентите. Три от телевизорите показваха резултатите от бинго и мнозина от клиентите около бара играеха. По четвъртия показваха местни новини, звукът беше намален.

— Как да му повярваш на този? — каза мъжът, седнал до Фин. Беше на около четирийсет, добре сложен и охранен. На бара до чашата с бира лежеше жълта строителна каска. Фин погледна към телевизора. Даваха интервю с Джеймс Бюканън, един от сенаторите от Масачузетс. — Говори ми за борба с тероризма. Да не мислиш, че е бил войник? — Адвокатът не знаеше към кого е адресиран въпросът, но след миг мъжът се обърна към него: — Аз бях войник. Първата война в Залива. Две командировки в Ирак през втората война, мобилизиран от запаса. — Мъжът кимна към телевизора. — А този тук? Бас ловя, че никога не е участвал във военни действия. Да не би някой да е насочвал оръжие срещу него, докато е бил в Харвард? Не мисля. Не и като знам колко е богато семейството му.

— Вероятно сте прав — съгласи се Фин и хвърли поглед към Козловски, който с досада поклати глава.

— Харесваш ли го? — попита строителят и изгледа Фин, явно му направи впечатление костюмът. — Харесваш ли го?

— Не се интересувам много от политика. — Фин страшно много искаше да се отърве от този разговор. Единственият, с когото имаше желание да говори в момента, беше барманът. Ако някой тук знаеше нещо за Елизабет Конър, то със сигурност това беше човекът, който наливаше чашите на клиентите.

Строителят изсумтя. Грабна бирата си и изпи останалата половина на една глътка.

— Точно хора като теб ме карат да се питам за какво, по дяволите, се бих — каза, хвърли няколко банкноти на бара, стана и си тръгна.