Дэвид Хосп - Зодия убиец

Пое си дълбоко дъх и въздъхна, след което взе доклада за телефонните разговори. Докладът беше кратък. Елизабет Конър очевидно не е била комуникативна личност. Беше звъняла на няколко номера и беше приела няколко обаждания. Няколко бяха до работата й, няколко до кредитни институции и банки, вероятно позвънявания на агенции за събиране на вземания. Освен тях имаше и два номера, на които беше звъняла по няколко пъти.

Лонг прелисти на последната страница на доклада и внезапно ококори очи. Първият неизвестен номер, на който Елизабет Конър беше звъняла пет пъти в месеца преди убийството й, принадлежеше на „Уотър Стрийт Корпорейшън 355“. На Лонг името не му говореше нищо, но Джули си беше направила труда да му напише отдолу:

„Зак, направих бърза проверка. «Уотър Стрийт Корпорейшън 355» е собственост на Джоузеф Слейд.“

Джоуи Слейд беше име добре познато на Лонг. Слейд беше израснал в Дорчестър, син на профсъюзен активист на докерите, с връзки сред местната ирландска мафия. Беше поел по стъпките на баща си и беше наследил бизнеса му, като при това се справяше доста добре. Сред бостънската организирана престъпност не бяха останали големи кланове или групировки. Остатъците от Коза Ностра в Нова Англия бяха изчистени през осемдесетте години на миналия век и бандата „Уинтър Хил“, оглавявана от Уайти Бългър, се разпадна, когато Уайти се отърва от съда през 1994 година, след като се разбра, че от години е бил информатор на ФБР. Джоуи Слейд остана един от лидерите на онова, което представляваше подземният свят на Бостън.

Лонг вдигна слушалката и набра номера на Джули. Тя отвърна след второто позвъняване:

— Расин на телефона.

— Джули, Зак е.

От другата страна на линията се чу въздишка.

— Зак? — нова въздишка. — Как я караш?

— Добре съм — отвърна троснато той. Усети съжалението й, а това сега не му трябваше. — Вярно ли е?

Тя замълча за секунда-две.

— Вярно ли е кое?

— Телефонната разпечатка. Компанията собственост на Слейд ли е?

— А, да — отвърна тя. — Разпечатката е вярна. Проверих я два пъти. Реших, че ще ти е интересно.

— Благодаря. — Главоболието му се завърна, но той не искаше да мисли за това. — Какво би могло да я свързва с Джоуи Слейд? — Въпросът не беше адресиран конкретно към никого.

— Не знам. Не е в моята компетентност. Аз се занимавам с проучвания, не с разследвания.

— Няма логика — измърмори Лонг.

— Щом мислиш, че е странно, чуй тогава това.

— Какво?

— Писах ти, че съм имала проблем със събирането на информация за втория номер, нали така?

— Да, и?

— Открих защо. Информацията е защитена на федерално ниво.

— Какво означава това?

— Честно казано, нямам никаква представа. Никога досега не съм срещала нещо подобно. Знам само, че трябва да подам официална заявка с обяснение от името на Бостънската полиция до Министерството на вътрешната сигурност. Те казаха, че като я получат, ще ми се обадят.

— Откачена работа.

— Повече от откачена. Отбелязах на разпечатката обажданията от и до мистериозния номер и от и до номера на „355 Уотър Стрийт Корп“. Погледни я.

Лонг отвори на предната страница от доклада. Двата номера бяха маркирани — единият в розово, другият в жълто. Трудно беше човек да не забележи очевидното.

— Значи до двата номера е звъняно пет пъти през последния месец — каза той. Първо на неизвестния номер, после на номера на „355 Уотър Стрийт Корпорейшън“, минути след края на разговора с неизвестния номер. — Главоболието му се завърна с пълна сила.

— Така е според разпечатките — отвърна Джули.

— И каква е връзката?

— Кой знае. Най-много мога да се сдобия с информация за другия номер. След това топката е в твоето поле. Затова плащаме на хора като теб да си вършат работата.

Тези думи не помогнаха на Лонг да се почувства по-добре, дори напротив.

— Да, бе.

— Още си на заплата, нали?

— Защо, какво си чула?

— Нищо. Просто си казах, че след всичко, което стана… знаеш…

— Благодаря ти за помощта.

— Това ми е работата.

— Въпреки това ти благодаря.

Последва неловко мълчание.

— Искаш ли да вечеряме заедно някой път? — попита тя.

Отново съжаление към него, каза си той.

— Да, разбира се, някой път — отвърна. Не беше категоричен отказ, но не беше и съгласие. Така печелеше време. — Нека да видя как ще потръгнат нещата в работата. В момента съм малко затрупан.

— Разбирам — отвърна тя, неясно дали с облекчение или с разочарование. — Обади ми се, когато решиш.