Дэвид Хосп - Зодия убиец

Беше странно място за седалище на фирма. Сградата представляваше едноетажна постройка от бетонни блокове, разположена близо до залива. Нямаше нито прозорци, а само обикновена врата отпред, към която Лонг се приближи предпазливо. Част от стените на сградата бяха подсилени с прътове от арматурна стомана, ръждясали с годините. На външната врата имаше голяма брава и алармена система, но нито една не работеше. Наоколо нямаше почти никого, с изключение на трима мъже в комбинезони, които работеха от другата страна на улицата. Чупеха дървени палети и хвърляха парчетата в един голям варел, в който беше запален огън. Когато детективът се приближи, те погледнаха към него.

Лонг бръкна под сакото си и откопча раменния кобур. Отвори вратата и пристъпи вътре.

Приемната го изненада. В интерес на истината тя дори наподобяваше офис. Не беше луксозно обзаведен, но можеше да мине за такъв. Подът беше покрит със сив мокет и петната по него не бяха много. В центъра беше поставена малка масичка със стари списания, заобиколена от метални столове. Млада жена седеше на едно бюро в другия край на приемната, пред врата, която водеше към нечий кабинет. Тя вдигна поглед към Лонг, направи балон с дъвката, която дъвчеше, и го пукна.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита секретарката.

— Надявам се — отвърна той. — Търся информация за една жена.

Момичето зад бюрото огледа изпитателно и продължително детектива, след което прелъстително се наведе напред и се усмихна.

— Някоя определена жена ли? — Тя имаше руса коса и тъмни очи. Горните три копчета на блузата й бяха разкопчани и разкриваха част от сутиена й, който едва задържаше пищните й гърди.

Лонг също се усмихна и рече:

— Да, Елизабет Конър.

Усмивката на секретарката угасна.

— Жалко, нали? — каза тя, облегна се назад и скръсти ръце, с което донякъде прикри бюста си.

— Познавахте ли я? — попита Лонг.

— Не, изобщо не съм я виждала. Нито съм говорила с нея. Въпреки това случилото се е ужасна трагедия.

— Щом не я познавахте, откъде знаете какво се случи с нея?

Момичето изглеждаше объркано.

— Аз се занимавам със счетоводството и заплатите. Няма как да не знам коя е.

— Тук ли работеше?

— Ами, не точно тук. Работеше на Роксбъри, в „Рескю Файнанс“, която фирма обаче е свързана с нас и ние ги обслужваме административно. — Момичето се намръщи, сякаш се усети, че се е разприказвало прекалено много. — Каква точно информация търсите?

Лонг показа полицейската си значка.

— Всякаква. Детектив съм от полицията на Бостън и разследвам убийство.

— Мамка му. Трябва да говорите с шефа ми.

— Предпочитам да продължа разговора си с вас.

Тя поклати глава.

— Не искам да си навличам неприятности. А и не знам нищо. Трябва да говорите с шефа ми.

— Кой ви е шеф? Джоуи Слейд?

— Кой?

— Джоуи Слейд. Той е собственик на компанията, нали?

— Не знам, никога не съм го чувала. Ще извикам шефа. Почакайте тук. — Тя стана и тръгна към вратата зад нея. На Лонг му направи впечатление, че панталонът й е доста тесен.

След като момичето се скри зад вратата, той се разходи из приемната. Нямаше кой знае какво да гледа. Стените бяха боядисани в сиво, два нюанса по-светли от мокета, а на тях бяха окачени две евтини репродукции в рамки. Стандартните офисни атрибути: на едната морска сцена с лодки, а на другата селски пейзаж с ферма. Никоя от тях по никакъв начин не подсказваше в какво точно се състои бизнесът на компанията.

Лонг разглеждаше картината с лодките, когато чу зад него да се отваря вратата.

— Мога ли да съм полезен с нещо, господин полицай? — попита мъжки глас.

— Детектив — поправи го Лонг и се обърна. — Мъжът, застанал срещу него, носеше ушит по поръчка английски костюм, излъскани обувки и скъпа копринена вратовръзка. Но и всичките дрехи на света не можеха да прикрият грубата физика и маниери на мъжа, а и физиономията му беше позната на всеки бостънски полицай — Иймън Макдугъл. — Позна го и Лонг.

Мъжът се усмихна хладно.

— Виждаш ли, Джанис — рече той на момичето зад него, което почти изцяло беше скрито зад масивното му тяло. — Казах ти, че ченгетата ме познават. — После се обърна отново към Лонг: — С какво мога да съм полезен, детектив?

Нещо в поведението на мъжа предизвика гнева на Лонг. Стоеше срещу него в костюма си за четири хиляди долара, с пригладена назад коса, усмихнат и самоуверен, сякаш беше недосегаем за целия свят. Прииска му се да го фрасне и да го свали на земята.