Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Дала ме е за осиновяване — отговори Фин.

Старецът кимна.

— Логично е. Не мога да си я представя с дете.

— Знаеш ли кой може да е бил бащата? Тя ходеше ли с някого преди четирийсет и пет години?

— Тя не ходеше сериозно с никого.

— Знаеш какво имам предвид.

Хауланд поклати глава.

— Беше много отдавна, а и моногамията не беше в природата й. Който и да е бил, можеш да си сигурен, че е имал пари. Такъв беше принципът й.

Фин се замисли върху думите му.

— Познаваш ли някой, който би искал да я убие?

— Конкретно не.

— Тоест?

Хауланд погледна Фин в очите.

— Виж, опитвам се да се държа дипломатично. Тя ти беше майка, независимо дали ти харесва или не. Няма да кажа нищо, което да те разстрои или ядоса.

— Не е необходимо да го правиш. Искам само да събера колкото се може повече информация за нея.

Хауланд се вгледа в тавана.

— Добре, щом искаш да знаеш, ще ти кажа. Майка ти беше кучка от класа. Харесвах я, защото беше като буре с барут, но тя се отнасяше с хората като с отрепки. Това е самата истина. Малцина издържаха това. Ето защо си мисля, че зложелателите й не са един и двама. Но дали познавам конкретно някого, който да е бил чак толкова ядосан на майка ти? Отговорът ми е „не“.

— И нищо по-конкретно?

— Не. Ако искаш конкретна информация за нея, не си дошъл при когото трябва. Аз не знаех почти нищо за нея. Понякога я виждах тук. Ако имах пари, я черпех само заради доброто старо време. — Той навъси чело, сякаш размишляваше. — Знам само, че работата в онази компания й костваше много. Това място винаги ме е карало да се съмнявам. Нищо друго не мога да кажа.

Фин стана и хвърли двайсетачка на бара.

— Аз черпя — каза.

— Покорно благодаря — отвърна старецът. Адвокатът се обърна да си върви, но старецът го хвана за ръката. — Вероятно така е било по-добре. Като те е дала за осиновяване. Тя беше егоистка. Едва ли щеше да искаш да ти е майка, ако я познаваше.

— Няма как да разбера.

— Така е, но аз го знам. — Хауланд бутна двайсетачката към ръба на барплота. — Франк! Налей ми още шот и една бира! — Той кимна към банкнотата. — Още веднъж благодаря. Късмет с търсенето.

— На теб също.

Хауланд се усмихна тъжно.

— Моето търсене вече приключи. Щом досега не съм намерил това, което търсех, съм убеден, че то не съществува.

— Лонг беше, нали?

— Детектив Лонг.

Макдугъл натисна бутона на интеркома на бюрото си.

— Джанис, донеси кафе за детектив Лонг. — После свали пръста си от бутона. — Приемате ли черпене, детектив Лонг? — Ударението върху думата „черпене“ не беше случайно.

— Благодаря, за мен нищо — отвърна Лонг.

— Сигурен ли сте? Може да ударите по едно бързо за настроение. Виждате ми се нещо посърнал.

— Нищо не искам, благодаря. — На Лонг му дойде наум, че големият недостатък на носенето на оръжие беше честата нужда да потиска у себе си желанието да го използва срещу негодници като този.

Макдугъл отново включи интеркома.

— Остави, Джанис. Детективът ще кара само на мускули.

Макдугъл седна на стола си. Стаята, в която се намираха, нямаше прозорци. Мокетът беше от същия тип като в приемната, но декорацията беше с ниво и половина нагоре. Бюрото беше голямо, с дърворезба. Зелената кожена повърхност на бюрото беше в тон с кожената гарнитура на креслото. Снимките по стените показваха Макдугъл с плеяда от бележити бостънци от най-различна величина. Сред тях се набиваха на очи политиците. Лонг можеше да назове по име само някои от тях, но лицата на всички му бяха добре познати от вестниците и очевидно бяха доста значими местни фигури. Централно място заемаше фотография на Макдугъл в компанията на Кърт Шилинг, с подпис, датирана от 2004 година.

Ирландецът забеляза, че Лонг проявява интерес към фотографиите.

— Шеста игра от серията на „Янките“ — поясни. — Фотографията е направена веднага след края на играта. Имах място до момчетата на Менино. Страхотна игра.

— Да, помня — отвърна детективът.

— Там ли бяхте?

Той поклати глава.

— Искам да ви задам няколко въпроса за Елизабет Конър, господин Макдугъл.

— Как е малкото ви име?

— Детектив.

— Да не би да издавате държавна тайна?

— Закари.

Макдугъл кимна.

— Знаех си, че името ми е познато. Вие сте ченгето, убило партньора си. Мамка му, радвам се да се запознаем. — Той се усмихна и протегна ръка.

Лонг не пое ръката му.

— Искам да ми кажете и да ми дадете всичко, което знаете или имате като информация за госпожица Конър — настоя детективът. — Цялото й трудово досие, служебната й кореспонденция. Абсолютно всичко.