Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Само в холивудските филми.

— Случаят и без това прилича на холивудски филм — отвърна Фин. — Трябва да има нещо, което изпускаме.

Козловски поклати глава.

— Не, няма. И дори да изпускаме, едва ли ще го откриеш в интернет. Имам достъп до търсачки, в сравнение с които Гугъл или Яху бледнеят. Вкарах името й, прерових всичките резултати, ограничих ги до фактите, които са относими към нашата Елизабет Конър. И знаеш ли какво открих? Нищо. Една кръгла нула. Повярвай ми, няма да имаш по-голям успех с твоя компютър.

Фин се отдръпна от бюрото разочарован.

— Какво очакваш да направя? Искаш да се откажа просто така?

Козловски поклати глава.

— Не ти е в характера.

— Тогава какво?

— Започни с миналото. И започни с това, което я е променило.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— От това, което събрахме до момента, излиза, че в живота на Елизабет Конър са се случили само две интересни неща: била е убита и е дала детето си за осиновяване преди четирийсет и четири години. Досега нямахме успех с намирането на убиеца, затова започни от другия край и се опитай да изровиш каквото можеш за осиновяването.

— От кого?

— Като начало от агенцията за осиновяване и мястото, където си бил роден. В Ню Хемпшир е, нали?

— Да — отвърна той. — Няколко часа път с кола на север.

— Тогава отиди там.

Фин се замисли.

— Трябва да взема днес в два и половина Сали от училище. После ще реша какво да правя с нея, докато ме няма.

— Вземи я с теб. Ще бъде приятно преживяване и случай да заздравите връзката между баща и дъщеря.

— Тя не ми е дъщеря.

— Тя ти е повече дъщеря, отколкото Елизабет Конър ти е била майка. Освен това няма да изглеждаш твърде подозрително, ако отидеш с дъщеря си. И ще бъде много по-лесно да събереш информация.

Фин поклати глава.

— Не искам да я замесвам.

— Тя вече е замесена — каза Козловски. — Тя е част от живота ти, а тук става дума за живота ти.

— Не бива да я въвличам в тези мръсотии.

— Виждала е къде по-мръсни неща — отговори приятелят му. — Къде-къде по-мръсни.

Мезонетът на Кевин Макдугъл се намираше на Ел Стрийт в Южен Бостън. Беше с изглед към залива Плежър Бей и към Касъл Айлънд. От другата страна на Бостънския залив самолетите се насочваха за кацане на летище „Логан“. Иймън Макдугъл беше наредил на шофьора си да спре до сградата. Извади ключа, отключи входната врата и влезе.

Апартаментът на сина му се разполагаше на втория и третия етажи. Иймън го беше купил преди година. Сега се питаше дали е постъпил правилно. Никога не беше изисквал достатъчно от сина си. Беше позволил майка му да го разглези по начин немислим за Иймън, когато беше на неговите години.

Отключи апартамента, завъртя дръжката и отвори вратата.

Първото, което му направи впечатление, беше силната миризма. Сладникава, остра миризма на изгорели химикали. Разпозна я и разбра откъде идва. Яростта напираше в гърдите му, когато пристъпи вътре.

Бяха петима, проснати на огромния кожен диван, за който беше платил сериозни пари. Жена му беше казала, че иска синът им да има най-доброто. Сал д’Арио, по прякор Дорито, и Питър Алред, двамата идиоти, които Кевин Макдугъл наричаше „моята банда“, се бяха отпуснали от двете страни на дивана. Дорито беше с полузатворени очи. Алред гледаше по телевизията анимационен филм за някаква яркожълта говореща гъба. Имаше и две жени — по-скоро момичета — седнали между двамата на дивана. Съдейки по облеклото им, без съмнение бяха проститутки, макар че модата в днешно време беше толкова екстравагантна, че дори Иймън не беше напълно сигурен. Двете като че спяха.

Синът му беше в средата на дивана, с разкопчана риза, разголени гърди, впил празния си поглед в тавана. На масичката за кафе пред него имаше извита лъжица, внимателно подпряна на ръба на чаша. До чашата лежеше буганова запалка и дузина малки ампули с кафяв прах, наредени в средата заедно с гумен маркуч и две спринцовки. На пода до масичката се търкаляха три празни ампули.

Алред първи забеляза застаналия пред тях Иймън.

— Мамка му — промълви той и се помъчи да се надигне. — Мамка му, Кев. — Изправи се олюлявайки се, блъсна се в масичката и разсипа останалите ампули на пода. — Господин Макдугъл — изфъфли и се наведе да събере ампулите, гонейки ги по паркета, а те все се изплъзваха от пръстите му. — Много съжалявам. Много, много съжалявам.

Иймън насочи вниманието към сина си:

— Кевин, кажи им да си вървят.