Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Ще наредя на Джанис да събере исканите от вас документи при първа възможност — отвърна Макдугъл. — Нещо конкретно ли търсите?

— Да. Търся конкретно да разбера кой я е убил и защо.

— Предполагам това внася яснота.

— Какво е участието на Джоуи Слейд в компанията — попита Лонг.

— По-внимателно, детектив — отвърна Макдугъл. В тона му се прокрадна заплаха, макар той все още да се усмихваше. — Във ваш интерес е да не повдигате тази тема.

— В търговския регистър е посочен като един от собствениците. Има ли някаква причина, ако разбера какъв е делът му, да го ядосам с нещо?

Усмивката на лицето на Макдугъл изчезна.

— Познавам ви, детектив, и знам кой сте. Вие сте от онези, които по-скоро биха защитили принципите си и бихте застреляли партньора си, отколкото да кривнете от правия път. Възхищавам ви се. Възхищавам се и на Дон Кихот, но вятърните мелници всеки път го побеждават.

— Ще задам въпроса си отново. Каква е ролята на Джоуи Слейд в тази компания?

Макдугъл сведе поглед. След секундно размишление отвърна:

— Господин Слейд е инвеститор в тази компания. По силата на закона той е скрит съдружник във всичките търговски сделки.

— И е поверил представителството и управлението на вас?

— Така е. Аз съм надежден съдружник и на мен може да се разчита.

— Той има ли кабинет тук?

— Не. Дори не знам дали изобщо е стъпвал в тази сграда. Само аз и Джанис работим тук. Останалото е склад. Както казах, той е скрит съдружник.

— Ами Елизабет Конър?

— Какво за нея? Тя е мъртва.

— Тя идвала ли е тук?

— Откъде да знам? Аз не познавам всички хора, които работят тук. Никога не съм се срещал с тази жена, така че дори духът й да влезе в този момент в стаята, няма да я позная.

— И дори не сте разговаряли с нея по телефона?

— Не, защо?

— Само питам. — Лонг извади от джоба мобилния си телефон и копие от телефонната разпечатка на Елизабет Конър, след което набра маркирания номер.

— Какво правите? — попита Макдугъл.

— Проверявам нещо.

Телефонът на бюрото на Макдугъл иззвъня. Той погледна към апарата, после отново към Лонг. На второто позвъняване Джанис вдигна от приемната.

— 355 Уотър Стрийт — ясно и отчетливо произнесе тя.

— Благодаря, Джанис — отвърна Лонг и затвори телефона. — Интересна работа, господин Макдугъл. Елизабет Конър е звъняла на този номер пет пъти през месеца, преди да бъде убита. Всеки от разговорите е продължил повече от пет минути. Два от разговорите са над десет минути. Казвате, че тук работят само двама души — вие и Джанис — но и двамата твърдите, че не сте говорили с нея. Как се получава така?

— Време е да си вървите — каза ирландецът.

— Може да продължим в полицейския участък — отвърна детективът.

— Съгласен съм. Обадете се на адвоката ми, когато ви е удобно. Ще дойда начаса. — Макдугъл бръкна в чекмеджето и извади визитна картичка. — Телефонният му номер е най-отгоре. Един от най-добрите в града. Няма да са минали и няколко минути и ще съм излязъл от участъка.

Лонг прочете визитната картичка и се намръщи. Беше напечатана върху дебел картон с релефни букви и гласеше: Адвокатска кантора на Скот Т. Фин.

На ченгето му се стори, че ей сега ще повърне.

— Нещо не е наред ли? — попита Макдугъл.

— Ще се свържа с вас, като ми потрябвате отново, господин Макдугъл. — Лонг се изправи. След като отиде до вратата, се обърна и добави: — Последен въпрос, господин Макдугъл. За какво говорехте с госпожица Конър, когато тя ви звънеше?

— Върви на майната си — отвърна му той.

— Трябва да има и още — каза Фин. Двамата с Козловски се бяха върнали в кантората в Чарлстън. Адвокатът седеше зад бюрото си, загледан в компютърния екран. Търсеше каквато и да била публична информация за Елизабет Конър. В Съединените щати имаше над хиляда жени със същото име, а повечето от останалите деветстотин деветдесет и девет като че ли бяха водили по-интересен начин на живот от този на съименничката им, убита в Роксбъри.

— Защо? — попита бившето ченге.

— Защото хората не ги убиват просто така за нищо.

— Напротив, убиват ги. След бейзбола убийствата са второто по популярност хоби в Америка. Постоянно убиват един или друг човек.

— Но не и майка ми.

Козловски изсумтя недоволно.

— Само се чуй какви ги приказваш. Говориш като че ли си я познавал. Като че си знаел що за човек е.

— Тя ми беше майка. Все в някаква степен трябва да съм я познавал, нали? Дори и тя вече да лежи в гроба. Нали така се получава обикновено?