Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Готово, господин Коул — каза с треперещ глас.

Коул надуши страха му. Бръкна в джоба и извади тлъста пачка банкноти, едва защипана със сребърна щипка.

— О, не — запротестира собственикът. — Моля ви, не мога. Не бях готов навреме.

Коул извади пет стодоларови банкноти от пачката и прибра останалите. На излизане сгъна банкнотите и ги пъхна в предния джоб на собственика.

— Ти си най-добрият в този град, Хасан — каза. — Заслужаваш си парите.

— Благодаря — отвърна Хасан.

Коул се качи в колата, изключи от скорост и натисна газта. Двигателят — чудо на немската инженерна мисъл — заръмжа като звяр. Превключи на скорост и преди да потегли, се обърна към Хасан:

— Другия месец ще дойда пак.

Хасан кимна и мерцедесът излезе на улицата и потегли. Коул имаше да свърши доста задачи. Пренебрегването на детайлите можеше да се окаже фатално. Беше си изградил репутацията, защото умееше да изпипва детайлите. Преди да се включи в движението, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Хасан стоеше до вратата на гаража и го гледаше, бършейки потта от челото.

Детектив Лонг стоеше на входа на кооперацията, която беше разположена близо до върха на Бънкър Хил в Чарлстън. Нощта беше безлунна, ситни капки от лекия дъждец падаха върху него. Миришеше на чисто. Още по-чисто тук, на хълма, по-чисто отколкото там долу, в мръсните жилищни предградия, близо до водата. Тук горе беше приятно. Приятно бе да си нависоко и да не можеш да помиришеш калта и помията, които изпълват живота на дребните хорица. Приятно бе да имаш изглед, който да не те кара да ставаш свидетел през какво преминават другите, за да оцелеят. Лонг само можеше да предполага колко е приятно. Не така беше прекарал половината от живота си, със сигурност нямаше да прекара така и остатъка от него.

Пое си дълбоко дъх и се поободри, преди да звънне на апартамента на последния етаж. Скот Т. Фин, адвокат, се беше погрижил добре за себе си. „Да е жив и здрав“, каза си. Нямаше причина да е враждебно настроен към него. От това, което беше чул, този не се беше родил с имане, Фин сам си беше пробил път към върха. Това го правеше още по-влиятелен. Лонг се запита дали алкохолът не влияе на преценката му, но бързо прогони тази мисъл от главата си. А пък и можеше да изчака съдебното разпореждане. Щеше хубавичко да надникне в душата на този човек. Стресът беше най-добрият серум на истината, а той се канеше да стовари огромно количество стрес върху Скот Т. Фин, адвокат.

— Да, моля? — гласът дойде от домофонната уредба. Мъжки глас.

— Със Скот Фин ли говоря? — попита детективът.

— Да, кой е? — мъжът инстинктивно стана мнителен.

— Детектив Лонг, Полицейски отдел на Бостън. Трябва да говоря с вас.

Паузата продължи повече от необходимото.

— Сега ще сляза.

— Аз мога да се кача — каза Лонг, но домофонът беше изключен.

За Лонг това не беше проблем. Можеше да процедира на етапи. Не си беше и помислял, че щяха охотно да го поканят да се качи.

Няколко минути по-късно входната врата на кооперацията се отвори и отвътре се показа Фин, облечен в джинси и спусната върху им риза. Изглеждаше с десетина години по-възрастен от Лонг и с десетина сантиметра по-висок.

— Детектив — каза и кимна. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Може ли да поговорим горе? — попита Лонг.

Адвокатът поклати глава.

— Предпочитам да не е горе. Старая се да държа дома си изолиран от работата ми. Та за кого става дума този път?

— Моля?

— Предполагам, че сте дошли по повод някой от моите клиенти. И за двама ни ще е по-лесно да се видим утре в кантората ми.

Детективът поклати глава.

— Не ме интересува никой от клиентите ви. Тук съм, за да говоря с вас.

Погледът на адвоката потъмня.

— За какво?

— Наистина ще е по-лесно и за двама ни да се качим горе, господин Фин. — Лонг съзнаваше, че няма да го убеди лесно… поне не още.

— Не мисля. Защо просто не ми кажете за какво сте дошли?

— Добре — примири се Лонг. — Трябва да ви задам някои въпроси за майка ви.

Фин се усмихна, сякаш детективът се беше объркал.

— Сбъркали сте адреса — каза.

— Не мисля.

Адвокатът продължи да се усмихва.

— Аз нямам майка.

— Всеки има майка — отбеляза Лонг.

Фин поклати глава.

— Аз съм сирак и никога не съм имал родители.

— Напротив, имали сте — отвърна детективът и извади от джоба си писмото, което беше открил залепено за дъното на чекмеджето в бюрото на Елизабет Конър. Приближи го до лицето му, така че Фин да може да разчете почерка. — Писали сте й.