Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Защото, детектив, сигурна съм, че изобщо не бихте разбрали жертвите, които ми се налага да правя.

Той я погледна, но нищо не каза. След още миг в стаята влезе Соня Хардинг.

— Извинете ме, детектив, сенаторът ме помоли да ви предам, че се налага спешно да замине и няма да има време да продължи разговора с вас. Обадете се в офиса му и оттам ще ви насрочат нова среща.

— Трябва да е нещо много важно — отбеляза Лонг.

Секретарката не отговори, само се обърна към жената на сенатора:

— Госпожо Бюканън, той иска незабавно да отидете при него в кабинета. Двамата ще присъствате на важно събитие тази вечер и сенаторът иска да обсъди с вас някои въпроси.

Асистентката остана в стаята в очакване госпожа Бюканън да излезе.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, детектив — каза госпожа Бюканън, стисна ръката на Лонг и излезе.

Сенаторът ме помоли да ви съпроводя до вратата — каза Соня Хардинг. От любезната усмивка, с която го беше посрещнала, нямаше и помен. Лонг си каза, че едва ли изобщо ще я види някога усмихната.

Джеймс Бюканън беше в кабинета си до спалнята на втория етаж. Официално това беше стая за гости, но само за пред хората. Джеймс от години не спеше в едно легло с жена си.

Катрин се спря на вратата, преди да влезе. Стомахът й се сви от притеснение. Той седеше на бюрото си и прелистваше някакви документи. Беше само преструвка обаче. Тя живееше с него достатъчно дълго време, за да се досети. Твърде бързо прелистваше документите, но не ги четеше. Просто искаше да изглежда зает.

Тя си пое дълбоко дъх, овладя се и влезе.

— Искал си да ме видиш — каза. Дори на нея тонът й й се стори по-подходящ за домашна прислужница, отколкото за съпруга.

Той я изгледа остро, сякаш се беше отклонил от някакво далеч по-важно занимание.

— Не — отвърна.

— Извинявай. Соня каза…

— Исках да спреш да говориш с полицая. Не искам никой в тази къща да говори с полицията.

— Защо?

Той стана, прекоси кабинета и застана до шкафа близо до вратата.

— Просто не искам.

Тя се вгледа в него, в човека, когото, оказва се, изобщо не познаваше. Въпреки че бяха само на не повече от метър един от друг, в действителност двамата бяха по-далеч един от друг повече от когато и да било. Тя скръсти ръце.

— Какво има? — попита.

— Не е твоя работа. — Той дори не можеше да събере смелост да я погледне в очите.

— Напротив, моя работа е — настоя тя. — Щом е свързано със семейството, е и моя работа.

Ръката му се изстреля и той я зашлеви с опакото на дланта. Ударът беше толкова силен, че я отпрати при вратата.

— Казах, не е твоя работа! — изкрещя той.

Тя успя да се задържи на крака. Запази равновесие, но не и достойнството си. Беше се научила обаче по-често да търпи поражения, отколкото победи. Почувства до болка познатото парене по бузата. От опит знаеше, че мястото вече е започнало да се подува. Трябваше бързо да му сложи лед.

Не каза нищо, само продължи да го гледа гневно. Той беше на някакви си трийсетина сантиметра от нея и също я погледна, но с такова отвращение и омраза, че тя пребледня и замря в очакване на следващата плесница.

Той обаче не посегна. Просто стояха така, вторачени един в друг в продължение на няколко секунди. Накрая той се обърна и отново седна на бюрото. Продължи да прелиства страниците още по-бързо отпреди. След секунда каза, без да я поглежда:

— Довечера сме на вечеря. Върви да си оправиш грима.

— Кой е прокурорът по делото на Кевин Макдугъл? — попита Козловски.

Той, Лиса и Фин се разхождаха в парка „Бостън Комън“. Беше неделя сутрин и зимата чукаше на прага. Листата на дърветата бяха започнали да окапват, вятърът се усилваше и ставаше по-студен с всеки изминал ден. Въпреки това есента не мислеше да се предава лесно и слънцето огряваше лицата им. Беше време за пуловери, типичният за Ню Инглънд есенен сезон. Сали вървеше най-отпред, бутайки количката с Андрю.

— Мичъл — отвърна Лиса.

— Този не се церемони — отбеляза Козловски. — Трудно е да се разбереш с такъв.

— Той е политически мотивиран. Длъжността на помощник-окръжен прокурор за него е само стъпало към по-високата цел. Човек не отива да следва в Харвард, за да стане после прокурор с трийсет хиляди долара годишна заплата в окръжния съд на Роксбъри, без да има план. Той би сключил сделка само ако има интерес от това и ако е сто процента сигурен, че задникът му ще е в безопасност в случай на провал.