Дэвид Хосп - Зодия убиец

— А другата половина?

Тя сви рамене.

— Другите казват, че си го предал. Че си разбрал за наркотиците и си искал да се докараш на шефовете. Можел си да му помогнеш, но вместо това си го застрелял.

— А ти? Ти в какво вярваш?

Лонг се беше подпрял на стената с вид на изгубен човек. Прииска й се да отиде при него, но се удържа. Пред очите й беше картината отпреди две вечери, когато го завари мъртвопиян.

— Аз не вярвам в нищо. Искам да го чуя от теб и тогава ще преценя каква е истината.

Той наведе глава.

— Истината… — изрече тази дума, сякаш не означаваше нищо, сякаш говореха за нещо нереално и отвлечено. — Истината е, че те са прави. Всичките. Дълбоко в себе си аз съм също толкова покварен, колкото и Джими. Може би всички сме. Истината е, че трябваше да му помогна, но не можах или не поисках.

— Това не дава отговор на въпроса ми.

— Друг не мога да ти дам.

— Значи това е? Ти си непоправимо корумпиран и няма никаква надежда за теб?

Той се усмихна тъжно:

— Така ми каза и баща ми, преди да издъхне. Каза ми, че за това, което съм сторил, няма прошка или изкупление. За един полицай партньорът е като роден брат. Баща ми ми каза, че все едно съм убил брат си и от това няма връщане назад. Така и не можа да ми прости. Нарече го най-лошия грях на света. Каза го два дена, преди да умре.

Сърцето й се свиваше от състрадание и жалост към него. Тя пристъпи напред и го хвана за памучната блуза. Той се остави да го издърпа и тя го прегърна, главата му се отпусна на рамото й.

Двамата стояха така няколко минути. Накрая Джули отстъпи назад и го погледна в очите.

— Хайде — каза тя, — влизай.

Той изглеждаше толкова уморен.

— Сигурна ли си? — попита я.

— Не, не съм.

Той само кимна.

Джули се върна в апартамента си и след известно колебание той я последва.

Същата вечер телефонът в апартамента на Фин иззвъня. Когато той вдигна, беше изненадан да чуе гласа на Шели Теско, директорката на службата по осиновяване в Центъра за здравни услуги в Ню Хемпшир.

— Господин Фин, разполагам с вашето досие — каза тя.

— Ще ми го дадете ли?

— Това ще е незаконно.

— Тогава защо ми се обаждате?

— Не ме разбрахте правилно, господин Фин. Ще е незаконно да ви дам досието. Ако го сторя, веднага ще се разбере, че аз съм ви го дала. Няма да поема този риск. Ще ви позволя обаче да го погледнете. Само пред мен и само вие.

Пулсът му се учести.

— Добре — съгласи се той. — Няма да мога да дойда утре, но какво ще кажете за четвъртък вечерта?

— Става.

— Във вашия офис ли да дойда?

— Не. Не искам да ви видят тук отново. Ще избера място и ще ви се обадя да ви кажа къде.

— Добре.

— Трябва да ви предупредя, господин Фин, че в досието ви има известни нередности.

— Какви нередности?

— Не искам да говоря за това по телефона. Само имайте предвид, че може и да не намерите отговори на всички въпроси, които ви интересуват. Дори може да възникнат нови въпроси. Продължавам с проверката и в момента, но трябва да призная, че това е един от най-необичайните случаи, с които съм се сблъсквала.

— И не можете да ми разкажете сега?

— Не. В четвъртък.

— Добре, в четвъртък.

Когато Коул спеше, което не се случваше често, то беше в една малка мансарда в преустроен стар склад в района, притиснат между Чайнатаун и бизнес района, в покрайнините на онова, което някога е било известно като „Бойната зона“. Можеше да си позволи много по-голямо жилище. В интерес на истината можеше да си позволи няколко по-големи жилища, но не желаеше да се знае за това. Потребностите му бяха скромни. Беше целеустремен човек, а негова основна цел обикновено беше да угоди на прищевките на клиентите си и на изискванията на настоящата си професия.

Беше неделя вечер и той беше дошъл в мансардата, за да си вземе душ и да поспи няколко часа. Трябваше да поспи, предстоеше му да върши работа утре. Беше подслушал телефонния разговор на Фин с Шели Теско с помощта на „бръмбара“, който беше поставил преди два дена на телефона в жилището на адвоката, докато той беше на среща с Макдугъл. Нямаше никакво колебание какво следва да се предприеме. Първо трябваше да кара до Западен Масачузетс, после на север към Ню Хемпшир. Денят щеше да е дълъг. Той не се отнасяше с удоволствие и ентусиазъм към това, което му предстоеше да свърши, но занаятът му беше такъв.

Беше прекарал уикенда в следене на адвоката. Беше го наблюдавал как се среща с детектива, с жена му и детето му. Беше станал свидетел на топлото му отношение към дъщерята на Моли. След като набързо претърси щатските архиви по интернет, нейната история му стана ясна. Цяло чудо, че момичето не беше свършило в някоя градинка, дрогирано, със спринцовка във вената.