Дэвид Хосп - Зодия убиец

След като ги наблюдава няколко дни, направи му силно впечатление колко чужд и различен беше животът на тези хора за реалността, която той познаваше. Запита се какво ли би било, ако и той можеше да си позволи такъв живот. Не че имаше някакво значение — за него този живот беше приключил много отдавна.

Седна на ръба на леглото, единствената мебел в мансардата, и остави капките от мократа му коса спокойно да се стичат в хавлията, увита около кръста му. Няколко часа сън щяха да му се отразят добре.

Погледна към големия куфар в ъгъла, в който се съхраняваха по-голямата част от неговите вещи, и веднага беше обзет от вътрешен конфликт. Безсмислено беше и той го знаеше. Миналото беше зад гърба му и никога нямаше да се върне отново. Но въпреки това не можа да устои на изкушението отново да разчопли старите рани, да отчупи коричката и да остави кръвта отново да потече, та дори и това да беше единственият начин да изпита някакво чувство.

Фотографиите бяха напъхани във вътрешния джоб на куфара, увити в найлон. Те бяха единственото, останало от миналото му. Дори спомените бяха избледнели в съзнанието му до степен, че в момента представляваха само смътни сенки.

Той извади фотографиите. Дишането му се учести. Бяха само две, но той ги пазеше ревниво и снимките бяха само леко пожълтели с времето. На първата беше баща му, застанал пред една от колите — черен „Ролс ройс“ с червени кантове. Беше любимият му. Приживе не жалеше сили, за да няма нито едно петънце по колата. Дори след като го уволниха, той отиде при ролса за последен път. Изми го отвън със сапун и го избърса с гюдерия. Намаза го с два слоя восъчна паста и го излъска до блясък. Избърса гумите и кожената гарнитура отвътре. Когато свърши, закачи ключовете на гвоздея до вратата на гаража, качи се по стълбите в апартамента, който беше делил заедно с невръстния си син в продължение на седем години, преметна въже върху гредата на тавана и се обеси.

Коул го завари така няколко часа по-късно. Крещя, докато се мъчеше да повдигне тялото му. Плака отчаяно, докато се опитваше да отреже въжето. Накрая градинарят чу виковете му и дотича при него. Отряза въжето с градинарска ножица и момчето припадна от изтощение и мъка.

Коул се вгледа във фотографията, потърквайки я с палец, спомените нахлуха в главата му.

После остави фотографията и взе втората. На нея се виждаше усмихнато младо момиче. Слънцето блестеше в очите й и тя беше примижала, което обаче ни най-малко не се отразяваше на върховното щастие и радост, които изпитваше. Погледна снимката само за няколко секунди. Някои спомени бяха твърде болезнени.

Отново сложи фотографиите в найлонов плик и ги върна в куфара. После легна и затвори очи. Имаше само няколко часа за сън. После трябваше отново да се захване за работа.

Помощник-окръжният прокурор Питър Мичъл произлизаше от низините. Беше израснал в Дорчестър, син на водопроводчик с ямайски корени и медицинска сестра, родена от Еквадор. В местното държавно училище, където над две трети от учениците имаха проблеми с оценките, той беше пълен отличник. В прощалната си реч в деня на дипломирането той отдаде успеха си на решимостта на родителите си. След като завърши Масачузетския университет в Бостън с пълна стипендия и отново беше в групата на най-добрите студенти, той беше приет да следва право в Харвард. Конкуренцията там беше още по-жестока, но той отново съумя да завърши в челните редици на курса по успех и да бъде избран за редактор на „Правен преглед“. Когато дойде време да избира от многото професионални позиции, които се предлагаха на новозавършили юристи с академични постижения и произход като неговия, той избра да работи в Окръжна прокуратура.

На някои този избор се стори доста странен. В частна кантора би могъл да печели пет пъти повече от трийсетте хиляди долара заплата като помощник-окръжен прокурор. Мичъл обаче си даваше сметка, че не би издържал дълго в разредения въздух на която и да било от старите престижни адвокатски кантори в града. Не че му липсваше интелигентност. Като завършил университет от Бръшляновата лига той беше изчел предостатъчно книги, а фактът, че не принадлежеше към богатите, му даваше реализъм и прагматизъм, каквито липсваха на повечето от неговите състуденти. Тези богаташчета нямаха представа от истинския живот.

Но той не би могъл да издържи, защото дълбоко в душата си беше сърдит млад човек. Цял живот беше правил това, което другите искаха и очакваха от него. Беше учил, следвал, усмихвал се, беше си скъсвал задника, за да си осигури стандарта на живот, който другите му бяха отредили. Само мисълта да прекара следващите седем години в целуване на белокожите задници на онези, които неминуемо биха го сметнали за конформист, беше достатъчна да му се иска да влезе в някой от местните оръжейни магазини в Западен Масачузетс и да се сдобие с пистолет. Даваше си сметка, че би издържал най-много месец, без да удари някого в лицето.