Дэвид Хосп - Зодия убиец

— Какво? — попита. — Сега ще ми поръчате и десерт ли?

— Трябва да спечеля това дело — тихо каза Фин. Тонът му беше отчаян и самият той дори не можа да повярва, че думите са излезли от устата му. — Имам нужда да приключа това дело.

Младият прокурор го изгледа с любопитство.

— Шегувате ли се с мен? — Той се огледа. — Къде е Аштън Кътчър, защото имам чувството, че ме снимат в „Голямото прецакване“.

Фин поклати глава.

— Не се шегувам. Нуждая се от помощта ви.

Мичъл се намръщи.

— Не мога да ви обещая такава помощ и вие го знаете. — Той се наведе към адвоката: — Не ни записват, нали?

Фин кимна.

— Не харесвам това, с което се занимавате — каза Мичъл. — Трябва да го знаете. Адвокатите на обвиняемите стават богати, защото отървават клиентите си от затвора дори и те да са виновни. И не ми излизайте с изтърканото оправдание „всеки гражданин има право на защита“. Чувал съм го хиляди пъти, но не ми звучи убедително. За мен това е прах в очите на обществото, начин вашата гилдия да оправдае занаята си. — Казаното приличаше на предизборна реч, само дето думите бяха изречени с истинска злъч. Помощник-прокурорът се овладя и продължи вече по-спокойно: — Но що се отнася до вас, винаги съм ви смятал за един от добрите. Един от онези, които на никаква цена не биха престъпили закона. И ето сега седя и се чудя защо, по дяволите, ме молите да се откажа от делото. За пари ли?

Фин поклати глава.

— Няма нищо общо с парите.

— И аз така си помислих. Тогава какво е?

— Ще кажа само, че имам основателна причина.

— И мислите, че това ще ме трогне? Съжалявам, но трябва да се постараете много повече.

— Добре тогава. Майка ми беше убита миналата седмица.

— Господи, много съжалявам.

— Няма нищо. Аз не я познавах. Но въпреки това трябва да разбера какво й се е случило.

— И?

— И единственият начин да разбера какво се е случило е, ако направя така, че Кевин Макдугъл да отърве затвора.

Мичъл объркано се почеса по челото.

— Ще трябва да ми обясните по-подробно каква е връзката.

— Не мога. Мога само да кажа, че е много по-важно от някакъв нехранимайко, който продава дрога на улицата. Не искам да оправдая извършеното от Кевин Макдугъл. Той е едно малко лигаво лайно, но ако не беше той, на негово място щеше да дойде друг — и двамата го знаем.

Прокурорът се почеса по главата.

— Да допуснем, че ви повярвам. Да предположим, че разберете истината за смъртта на майка ви — цялата или част от нея. Забравяте какви чувства изпитват хората от моята страна на съдебната зала към бащата на това хлапе. Дебнат го и при първия удобен момент биха го пратили на топло за много дълго. Досега нямаха възможност да спипат баща му, но пък са хванали синчето му за топките. Те няма да го оставят, докато не пропее алт във Виенския хор на момчетата. Дори и да исках да ви направя тази услуга, не бих могъл да получа одобрението на който и да било от началниците си. Не и без да получа нещо в замяна.

— Като например какво?

— Като например Иймън Макдугъл. — Мичъл се облегна назад. — Искате от мен да сваля каишката от врата на сина, дайте ми тогава бащата.

— Той ми е клиент, не мога.

— Ах, да. Значи аз мога да правя компромис с принципите си, но вие — не? Вървете на майната си.

— Не е така. Но каквото и да ви дам, то няма да ви послужи като доказателствен материал, защото като адвокат аз съм длъжен да пазя в тайна всичко, научено при или по повод защитата на мои клиенти.

Мичъл избърса устата си с ленената кърпа.

— Тогава няма за какво повече да говорим.

— Няма ли?

— Не, освен ако не искате да ми предложите нещо друго.

— Не мога да ви предложа нищо, което да използвате в съда. Няма ли друг вариант?

Прокурорът се изправи.

— Без да получа нещо в замяна, не мога да направя нищо за вас дори и да исках. Помислете и ако се сетите как да ми предоставите голямата риба, ще говорим пак. — Той извади портфейла си и хвърли две двайсетачки на масата.

— Аз ще платя — каза Фин. — Аз ви поканих.

— Не, не смятам. Не искам някой да си помисли нещо само защото ме черпите един обяд, за да ми предложите незаконна сделка. Разбирате ли какво имам предвид?

Фин кимна.

— Напълно.

— Добре. Обадете ми се, ако измислите нещо. — Мичъл се обърна и излезе от ресторанта, без да се обръща назад.

Мястото представляваше стара кафява сграда северно от Спрингфийлд. Всичко в нея беше депресиращо. Коул седеше в колата си, паркирал на улицата, и наблюдаваше. Неколцина минувачи се бяха спрели, за да се полюбуват на колата му, но един остър поглед от негова страна беше достатъчен да ги прогони.