Дэвид Хосп - Зодия убиец

Лонг сви рамене.

— Поне трябва да проследя тази версия докрай. Да видя къде ще ме отведе.

— Добре, направи го. Само проследявай по-внимателно.

Сали беше сама в апартамента, когато пристигнаха Фин и Козловски. Имаше свободни часове следобед и се беше прибрала по-рано от училище. Обикновено отиваше направо в кантората на Фин, но тъй като днес имаше повече свободно време, отиде първо в апартамента да остави учебниците и да се наслади на усамотението. Това беше едно от малкото неща от предишния й живот, които й липсваха. Преди никой не се интересуваше какво прави или къде ходи. Ако изчезнеше за ден, за да е сама, на никого не му правеше впечатление. Сега обаче, когато в живота й влязоха Фин, Лиса и Козловски, тя рядко имаше спокойни моменти. Те постоянно искаха да знаят какво прави и къде го прави, както и с кого го прави. На нея това й беше чуждо и означаваше, че вече не можеше да има уединение, когато си поиска. Дори и да имаше възможност, не би се върнала към стария си живот, но беше хубаво да остане за малко насаме със себе си.

Седеше в стаята си и пишеше домашното си, когато чу вратата на апартамента да се отваря. Веднага разпозна гласовете. Първата й мисъл беше да отиде и да поздрави дошлите, но нещо в тона им я накара да размисли.

— А ти какво очакваш? — попита Козловски. — Да не мислеше, че ще ти благодари за възможността да прекрати дело срещу отявлен боклук, който по една случайност е и син на едър престъпен бос?

— Не, не мислех това — отвърна Фин. — Но можеше да се съгласи да разменим наркопласьор за убиец.

— Можеше, ако му го беше дал. Но ти дори не знаеш кой е убиецът. Според мен Макдугъл те разиграва, за да измъкне сина си от затвора.

— Не, не мисля.

— Защо? Защото му имаш доверие ли? Глупости. Той е мошеник и винаги ще си остане такъв. Нещо повече, той е социопат. Не играе по твоите честни и ясни правила.

Настъпи продължително мълчание и Сали се запита какво ли е станало. После Фин заговори отново:

— Добре тогава, как предлагаш да постъпя?

— Не ти, а ние. Ще вземем нещата в свои ръце. Ще вземем сами досието на майка ти, което пази Макдугъл.

— Как?

Бившето ченге сви рамене.

— Досието е в онзи шкаф в офиса на „Уотърстрийт Корп“, нали?

Фин се намръщи.

— Искаш да проникнеш с взлом и да го откраднеш? Ти си луд.

— Не, не съм. Не е толкова трудно. Ще влезем и ще излезем за по-малко от петнайсет минути.

— Да проникна с взлом в офиса на мой клиент, за да се сдобия с поверителна информация? Не е най-добрият ход от гледна точка на професионалната ми кариера.

— Имаш ли по-добра идея?

Отново настъпи тишина. На Сали й се прииска сега да можеше да види какво става в хола, да разбере по израженията им какво са наумили. Накрая Фин попита:

— Кога?

— Тази нощ.

— Лиса ще трябва отново да вземе Сали при себе си.

— Ще го уредя.

Пак тишина. Момичето се напрегна, за да не изпусне нещо.

— Как ще го направим? — попита Фин.

— Ще влезем, след като Макдугъл си тръгне вечерта. Тихо и бързо. Ако имаме късмет, той изобщо няма да разбере, че някой е бил там. Всичко необходимо ли си взел?

— Да. Забравих само една писмена защита, по която работех. Да отидем в кантората и да говорим с Лиса, преди Сали да се е върнала от училище.

И после двамата излязоха. Сали чу как вратата на апартамента се затвори, но остана в стаята си още няколко секунди. През главата й минаха хиляди мисли. Тя се огледа. Когато се премести при него, Фин боядиса стените в бледорозово и купи от някакъв скъп специализиран магазин ленени калъфи за леглото в същия цвят. Тя мразеше розовото, но оценяваше факта, че той полага такива грижи за нея. Сега, след като живееше тук вече от година, стаята беше изпълнена с нейните вещи, нейната личност и дух. Остана права няколко секунди, замислена за всичко, което Фин беше направил за нея. После взе раницата с учебниците и тръгна към офиса му.

Коул беше в Ню Хемпшир преди четири следобед. Имаше достатъчно време. Здравният център в понеделник беше отворен до шест. Като се добавеше и времето за път, Шели Теско нямаше да се прибере у дома преди седем.

Лесно откри адреса й. Беше малка едноетажна къща на тиха улица извън града. Паркира колата зад ъгъла, където щеше да привлече по-малко внимание, и се върна пеша до къщата.

Тревата отпред не беше окосена и каналът се нуждаеше от ремонт, но освен това мястото изглеждаше уютно и приятно. Отзад имаше голяма градина с най-различни зеленчуци. Според информацията от интернет, с която разполагаше, преди къщата беше принадлежала на Джузепе и Мария Теско — родителите на Шели.