Дэвид Хосп - Зодия убиец

Кантората на адвоката се намираше в сърцето на финансовия район, в кула-небостъргач от розов мрамор, стомана и стъкло. На рецепцията Лонг и Таунсенд бяха спрени и трябваше да си покажат документите, за да им се издадат временни пропуски. Процедурата накара Лонг да се почувства така, сякаш понятията във вселената се бяха преобърнали. Сега полицаите бяха заподозрените.

Горе, в приемната на кантората, те чакаха още десет минути, загледани през големите прозорци. Разкриващата се гледка беше нагледно доказателство за това колко важни и значими са адвокатите от кантората. По физиономията на Таунсенд си личеше, че наистина е впечатлен. Лонг извърна поглед настрани.

Накрая ги въведоха в конферентна зала с не по-малко впечатляващ панорамен изглед. Бюканън вече беше тук заедно с един набит и оплешивяващ мъж на петдесет и няколко години, облечен в тъмен костюм. Мъжът стана и като дишаше тежко, изправи масивното си тяло от стола.

— Господа — каза, — аз съм Спенсър Карелсън и представлявам сенатора. — Бюканън не си направи труда да стане, а запознанството мина без ръкостискания. — Седнете — нареди адвокатът. — Доколкото разбирам, желаете да разговаряте със сенатора по повод разследване на убийство?

— Точно така — отвърна Лонг. — Ние…

Карелсън го прекъсна:

— Разбира се, сенаторът с готовност би оказал съдействие на полицията, доколкото му позволяват обстоятелствата. Има обаче основни правила, с които трябва да се съобразите.

Лонг и Таунсенд се спогледаха.

— Основни правила ли?

— Сигурен съм, че разбирате колко политически деликатен е този разговор — продължи Карелсън. — Сенатор Бюканън е в разгара на кампания по преизбирането му, която кампания приключва след по-малко от месец. Ако се разчуе за връзката на сенатора с този проблем, това би довело до какви ли не спекулации. Опонентът му без съмнение ще се възползва, за да го компрометира. Ние не можем да допуснем подобно нещо.

— Не можем ли? — попита Лонг.

— Не — натъртено отговори адвокатът. — Не можем. Та ето значи какви са основните правила. Аз ще присъствам през цялото време на разпита. Ако сметна, че даден въпрос е неуместен, ще посъветвам клиента ми да не отговаря. Разпитът няма да продължава повече от половин час и когато свърши, никой в тази стая няма да разкрива каквато и да било информация на трети лица. В това число нито на пресата, нито на други полицаи.

— Няма да можем да говорим за това с колегите си? — попита детективът, който започваше да се вбесява.

— Стигне ли се веднъж до препредаване на информацията, това неминуемо ще доведе до изтичането й. Аз няма да позволя тази информация да бъде използвана за политически цели. Но защо толкова се вълнувате, вие май нямате партньор? — попита Карелсън.

Лонг скочи от стола и извика:

— Я чакай малко!

Шефът му остана на мястото си, но се изчерви.

— Минавате всякакви граници, Карелсън — каза.

— Нищо подобно — отвърна адвокатът. — Не съм убеден, че случаят се разследва от подходящ човек. Фактът, че си изпусна нервите, ако свидетелства за нещо, то е, че детектив Лонг не притежава необходимата тактичност да се занимава с подобни деликатни въпроси.

Таунсенд погледна Лонг и му направи знак да седне отново. Той го послуша, но очите му сякаш пронизваха Карелсън, а интуитивното му недоверие към адвоката се засилваше с всяка следваща секунда.

— Този случай е на детектив Лонг — каза Таунсенд. — И никой друг няма да го замени. Ако това за вас е проблем, просто ще трябва да се примирите.

Карелсън стисна устни.

— Много добре. Да смятам ли, че сме постигнали разбиране и съгласие относно основните правила?

— Майната на основните ти правила — изръмжа Лонг.

Таунсенд го прекъсна с вдигната ръка:

— На първо време ще запазим разговора ни в тайна. Но няма да позволим конфиденциалността да попречи на разследването.

Карелсън кимна отново, след което се обърна към Лонг:

— Задайте въпроса си, детектив.

Беше се смрачило, когато Шели Теско се прибра у дома. Беше се задържала до по-късно на работата, защото трябваше да разясни процедурата по осиновяването на една двойка, която наскоро беше научила от лекарите, че не може да има деца. Трябваше да им каже да дойдат на другия ден. Двамата бяха влезли точно в края на работния ден, а на нея не й се плащаше за извънредно отработени часове. Но сърце не й даде да ги отпрати. Сякаш по уморените им лица бяха изписани толкова емоции — от отчаяние до надежда. Не можеше да ги изгони просто така. Освен това вкъщи така или иначе нямаше важна или неотложна работа.